Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 47

— По дяволите! — възкликна Бени, който умираше от смях, въпреки че бе целият в синини. — Ако беше продължило още малко, добре щяха да ни подредят. Танцуващите растения!

— Танцуващи растения?… — каза Армандо. — Може да ги наричате бомби!… Що за растения са това?…

— Наричат се Cyclotoma phtyphylum — отговори чичо му.

— Име, което кара кучетата да кихат — допълни Бени. — Ние предпочитаме да ги наричаме танцуващи растения. Както видяхте това са огромни балони, образувани от влакна, приличащи на добре привързани и закръглени снопове слама. По тези места се срещат много, има ги и по на север, в равнините на Арканзас.

— Вятърът ли ги е изтръгнал от корените им? — попита Армандо.

— Да, младежа Вероятно скорошният студ е умъртвил „краката“ им, които са много тънки, и понесени, балоните са се изтърколили надолу.

— Хубава лавина беше!

— Която можеше да стане опасна, ако бе продължила, приятелю мой. Хора, изненадани от такава лавина, са оставяли живота си на дъното на урвата. Разказва се дори една любопитна история за ловци на бизони.

— Разкажете я, Бени?

— Един ден няколко мъже прекосявали прерията на лов за бизони. Изкачвали една много стръмна височина, когато видели сред облак прах огромни балони, които бързо слизали надолу. Като мислели, че това е очакваната плячка, ловците се разположили във верига и ги посрещнали с истински пушечен откос. За тяхна голяма изненада не видели нито един от бизоните да пада. Нещо повече, забелязали, че лавината ускорявала все повече дяволския си бяг и заплашвала да ги връхлети. Изплашени, те се помъчили да стигнат до конете си, за да не бъдат изкормени от рогата на тези мощни преживни или да бъдат стъпкани от копитата им. Изведнъж били обгърнати от прахоляк и усетили, че ги блъскат, удрят, преобръщат на всички страни. Вместо бизони оказало се че това били огромни танцуващи растения, които, подтиквани от вятъра, продължили безумния си бяг, като оставили горките ловци контузени, натъртени, с разбити носове.

— Случайно да си бил и ти там?… — попита Бек.

— Не си спомням — отговори със смях каубоят. — Толкова много премеждия съм имал през скитническия си живот, че е напълно възможно да ми се е случило и нещо подобно.

XII

БОЙ МЕЖДУ ПЕРНАТИ

На следващия ден към залез слънце след като прекоси дългата верига от гористи хълмчета, групичката стигна бреговете на Мирната река — една от най-големите реки на Британска Колумбия, чиито извори водеха началото си от голямата верига на Скалистите планини и след един много дълъг и криволичещ път през равнините на Атабаска се влива в едноименното езеро. Реката беше плитка, защото още не бе започнало топенето на снеговете по Скалистите планини. Четиримата лесно намериха брод и преминаха на отсрещния бряг, като се разположиха за лагеруване на края на една горичка от червен бор и ели. Намираха се на ловната територия на Черните крака и на Плоските глави — две враждуващи помежду си племена, но и врагове на Големите кореми. Бяха извън територията на Червения облак и решиха да спрат за няколко дни, за да дадат малко почивка на господин Фалконе, чиято рана не бе още съвсем заздравяла и му причиняваше немалко болки. Трябваше и да половуват, защото не желаеха да изразходват малкото храна, която все още имаха със себе си. Бени, който познаваше този район, бе сигурен, че ще направят добър удар и ще изненадат лопатарите, дивите пуйки, та дори и някой едър лос или елен. Току-що бяха свършили с вечерята, когато старият скитник, който имаше остър слух, направи знак на Армандо да си вземе пушката и да го последва.