Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 49

— Недоверчиви ли са?

— Твърде много, Армандо, и провеждат събранията си на съвсем пусти места.

Започнаха да изкачват последното възвишение на хълма и преминаха през борове ели, черен дъб и елхи, водени от крясъците, които се чуваха все по-наблизо. После Бени изведнъж спря зад един клонест дрян и каза:

— Пристигнахме.

Намираха се на едно открито и съвсем равно пространство — хубава широка поляна заобиколена от високи борове и осветена от луната Армандо, който се бе придвижил по-напред, видя много прекрасни петли, високи почти две педи, с нещо като джобове на шията, провиснали и сбръчкани, оранжеви на цвят, които се издуваха при всеки мощен вик. Неповторима гледка: те имаха по четири вместо по две крила. Допълнителните бяха по-малки, разположени в основата на шията, с осемнадесет пера, наполовина тъмни, наполовина черни. Тези красиви петли, които тежаха може би към два килограма, тичаха наоколо с приповдигнати крила и настръхнала червеникава перушина.

Изглежда преди да започнат нощното събрание и битката, искаха да се уверят в доброто състояние на полето на честта.

— Красиви са, нали? — попита Бени.

— Величествени! — отговори Армандо. — Има поне двеста.

— Събрали са се всички от района.

— И тетраоните ли имат райони?

— Така изглежда.

— Странни птици!

— Ето че започват.

— Събранието?

— Да и ще видите с каква сериозност ораторите ще произнесат своите речи.

— Жалко, че не можем да ги разберем.

— Ще опитаме обаче месото на ораторите и ще преценим качествата им по вкуса.

Мъжките и женските тетраони се разположиха в кръг и дълбока тишина замени гръмките крясъци на тези непоправими бърборковци. Без съмнение председателят изискваше дори никой да не диша преди откриването на събранието. За известно време останаха така мълчаливи и събрани накуп, след това един красив мъжкар, висок почти две и половина педи, излезе напред с комична важност. Проучи подозрително терена погледна към луната с две черни очи, обкръжени с оранжева линия, отиде в центъра и започна да крещи с всички възможни тонове, надувайки силно торбичките под гушата си. От време на време избухваше в истински смях, пред който смехът на пиян негър не бе нищо. Събранието го слушаше, без да го прекъсва абсолютно неподвижна. Най-много някой от тези сериозни петли да повдигнеше глава сякаш че одобряваше речта.

— Колко е смешно — промърмори Армандо. — Какво ли казва този бърборко?

— Вероятно възхвалява силата на човката и на шпорите си и красотата на перушината си…

— Или вкуса на месото си, усещайки нашето присъствие?

— Хайде, зевзеко — каза Бени през смях.

След като свърши първата реч, за щастие продължила само няколко минути, напред излезе друг оратор, после трети, четвърти, всички парадираха с песните си, коя от коя по-силни. След като мъжкарите свършиха с изказванията си, разделиха се на две групи и застанаха един срещу друг с превити шии, с надути гуши и разперени като ветрило пера на опашките си.

— Какво е това сега? — попита Армандо.

— Танцът на войната — отговори Бени.

— Ще присъствуваме ли на бой?