Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 28

— В опасност ли сме?

— Страхувам се, че да…

— Можете да разполагате с живота ми!

— Не, млади момко, ще се помъчим да го съхраним — каза Бени, като се смееше — По дяволите! Струваше ли си наистина да изиграем така добре Червения облак и Шарената опашка, та после да ви хванат отново, а и да прибавят и нашите скалпове към останалите? Качете се на сандъка и водете каруцата, а аз и Бек ще се погрижим за животните Но… кажете ми, как се казвате?

— Армандо Фалконе.

— Отлично, Армандо. Хайде по местата и да побързаме с тръгването.

Каубоят изсвири и шестте коня потеглиха като раздвижиха каруцата, а Бек, въоръжен с дълъг камшик, чийто ремък не бе по-къс от пет метра шибаше енергично животните, за да тръгнат след тежката каруца Бени, като се увери, че всички са тръгнали, премина напред пред групата и измина в галоп неколкостотин метра, за да огледа тревата в прерията и да избегне опасността, която ги дебнеше. Луната бе вече залязла и върху безкрайната равнина бе паднал непрогледен мрак. На небето блещукаха само звездите, но тяхната светлина не беше достатъчна да пробие леката мъгла й да разпръсне мрака Бени с широко отворени очи и наострени уши се ослушваше внимателно и наблюдаваше наоколо, като следеше с поглед капризните огнени линии на светулките. Заслушваше се в монотонната песен на щурците в далечния вой на койотите, в мученето на говедата, които явно не бяха доволни от това не предвидено тръгване както и в скрибуцането на колелата на тежкия фургон. Той по навик държеше пушката си отпред на седлото, а сега дори бе повдигнал дрехата си и бе открил патрондаша, за да може по-лесно да зарежда оръжието. Докато оглеждаше терена каруцата водена от Армандо, напредваше бавно през прерията, клатушкайки се поради неравния терен. Отзад животните вървяха объркано, подканяни от камшика на Бек. От време на време някоя юница или теле излизаха от стадото, започваха да тичат из тревата, но мексиканецът не ги изпускаше от очи, настигаше ги бързо и с добре премерен удар ги принуждаваше да се върнат в редиците. Бени забеляза каруцата на емигрантите, която все още лежеше на същото място, върна се обратно и каза на Армандо:

— Стигнахме Тежък ли е сандъкът?

— Сигурно — отговори младежът.

— Смятате ли, че наистина е необходим на чичо ви? Няма да ми е приятно да губим време точно в този момент.

— Препоръча ми да не го изоставяме.

— Защото съдържа някакво съкровище?

— Съмнявам се, но щом чичо ми държи толкова да не го оставя в прерията, сигурно има основания за това.

— Трябва да е така, но… кажете ми, вие не сте американец, нали?

— Не, господине.

— Усещам го по начина, по който изопачавате английския — каза каубоят, като се смееше.

— Ние сме италиански емигранти.

— А!… Италианци?… И откъде идвахте?

— Ог Блетълфорд, където чичо ми Гулиелмо беше директор на една фабрика, но тя бе унищожена при пожар.

— И къде отивахте?

— В Аляска.

— По дяволите!… Казахте?…

— В Аляска.

— Това е доста далеч, скъпи ми!… По дяволите! И вие сте имали куража да предприемете едно такова пътуване? Не знае те ли, че са необходими поне два месеца, за да се стигне до границите й?