Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 27

— По дяволите!… — възкликна Бени, като смръщи чело и хвърли поглед на север. — Кой ли ги е изплашил?… Хм!… Мирише ми на предателство! Бек, побързай, след това впрегни конете в каруцата и събуди животните.

— Искаш да заминем?

— И то бегом, скъпи мой, или ще оставим тук скалповете си. Мексиканецът схвана бърза Спусна се към каруцата, преряза въжетата, които стягаха индианеца и с грубо разтърсване го събуди и му каза:

— Ей, приятелю, ставай, дошли са другарите ти, които те очакват.

Още сънен, Шарената опашка потърка очите после челото си, повдигна се бавно на крака, без да изрази нито радост, нито изненада при тези думи. Като забеляза групата неподвижни конници сред високата трева тръгна спокойно, ограничавайки се само да каже:

— Аху!

Празният рог и Бялото теле, като видяха Шарената опашка да се приближава, пуснаха бледоликия затворник. Той побърза да се качи на мустанга и да се приближи до Бени. Шарената опашка мина пред тях, с присъщото си спокойствие яхна черния кон на Червения облак, обърна се към каубоя и като протегна десницата си, му каза със заплашителен тон:

— Ще имам твоя скалп!

После дръпна юздите и се отдалечи в неудържим бяг, като следваше Бялото теле и Празния рог, а Бени повдигна рамене и каза:

— Да, ако ме намериш…

VII

БЯГСТВОТО

Когато Бени пристигна в лагера, Бек бе вдигнал вече говедата с камшика и впрягаше конете Той имаше навика да се подчинява на стария прериен скитник, защото знаеше, че е много предпазлив в случай на опасност. Бени остави младежа да се погрижи за скалпирания и започна трескаво да помага на другаря си. Беше много притеснен и искаше час по-скоро да тръгнат, с непогрешимия си инстинкт на ловец предчувствуваше предстояща изненада. Заплахата на Шарената опашка, бягството на вълците хищната алчност на индианците както и отмъстителният им нрав бяха достатъчни причини, за да подозира едно внезапно завръщане на Червения облак, който нямаше да се примири толкова лесно със загубата на пленника. На двамата мъже им трябваха само десет минути, да впрегнат конете и да съберат стадото. Тъкмо щяха да дадат знак за тръгване, когато се появи младежът, който бе разговарял със скалпирания. Той каза:

— Виждам, че се готвите да напуснете това място.

— Така е — отговори Бени. — Трябва да се предпазим от ново нападение на индианците.

— Къде отивате?

— Засега на западния бряг на езерото.

— Ще минете ли покрай нашата каруца?

— Налага ли се?

— Там има един сандък, който вероятно индианците не са успели да издънят и който по-късно за нае пък и за вас би бил от голяма полза, в случай че решите да ни последвате.

— По дяволите, какво ли има в него?… — попита Бени. — Чух чичо ви да говори за приказни съкровища.

— Не знам какво има вътре, но чичо ми ви моли да не го оставяте в прерията.

— Щом желае, ще минем покрай каруцата и ще се опитаме да го натоварим на нашата Как е чичо ви?

— Оплаква се от страшни болки, но той е силен човек, изключително издръжлив е и ми каза, че в случай на опасност можете да разчитате на него.

— Това е добро обещание, момко.