Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 30

— Ако имаме време ще се върнем да го вземем — каза Бени. — Хайде тръгваме и оставете конете да бягат сами. Те ще ни последват.

Четиримата ездачи препуснаха, последвани от останалите коне, които още влачеха прерязаните ремъци на каруцата. Бени и Бек, яхнали най-добрите мустанги, преминаха в ариергард, за да прикриват изтеглянето. Стадото, ужасено, че го изоставят, се разпръсна из прерията.

— Идват ли? — попита Бек, яздейки до Бени.

— След минута ще бъдат зад нае

— Много ли бяха?

— Не успях да ги видя, но не вярвам, че Червеният облак и Шарената опашка са толкова глупави, за да изпратят само група воини.

— И затова мислиш, че са много?

— Сигурно, Бек.

— Надяваш ли се да се спасим?

— Сега всичко зависи от издръжливостта на конете ни и от скалпирания. Този човек е пример за сила, щом издържа на ездата. Ако въпреки всичко успеем да стигнем бреговете на езерото, ще се присмиваме на яростта на Червения облак.

— Така ли?

— Знам едно скривалище, което ще ни скрие от него.

— Ще спасим кожите, но ще загубим стадото.

— Това засяга господин Харис Що се отнася до нас, ще последваме тези емигранти, които, както изглежда, са открили богата мина. А!… Ето ги!…

Бек бързо се обърна назад. В мрака забеляза четиридесет-петдесет конници, които излизаха от гората и с фантастична скорост се отправяха към прерията. Силно пришпорени, техните мустанги препускаха бясно през тревата в две дълги редици, като едва докосваха земята.

— По дяволите! — възкликна Бени. — Твърде много са за нас, дори и конете им да не са толкова отпочинали, колкото нашите. Ей, Бек, индианците са лоши стрелци, но все пак пази главата си!

— Ще се погрижа да бъда далеч от обсега на уинчестърите им. Техните дрънкулки не ме плашат.

— А, шегуваш се? Това е добър признак, приятелю мой! Ей, Карибу, ускори малко хода, ако не желаеш да получиш някой откос в корем. Така отлично! Хоп! Хоп! На лов, Червен облак! Бени и компанията му ще те накарат да потичаш дълго!

— А скалпираният дали ще издържи, Бени?

— По дяволите! — извика каубоят, чието въодушевление се изпари изведнъж. — Не помислих за горкия човек!… Не, в положението, в което се намира абсолютно невъзможно е да понесе едно дълго препускане

— И така?

— И така забъркахме се в хубава каша Бек. По дяволите! Не помислих за него.

— Може и да припадне

— Наистина Без съмнение той е як и енергичен, но може да не му стигнат силите…

— Бени!

— Трябва да вземем решението преди пукването на зората и приближаването на индианците.

— Какво ще правим?

Каубоят, вместо да отговори, се извърна върху седлото и погледна назад. Индианците бяха образували широк полукръг и ускоряваха бяга — намираха се почти на миля разстояние. Бени погледна пред себе си и видя, че на около петстотин крачки се издига малко възвишение, което се простира в посока на горичките разположени край брега на езерото.

— Можем да се възползуваме от това — промърмори на себе си.

После се обърна към Бек:

— Познаваш ли добре бреговете на езерото?

— Да, Бени.

— Знаеш ли къде се намира Заливчето на вълците?

— Преди около две седмици бях там. То е зад големите борове.