Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 14

— Зная — каза Бени. — Познавах един в Канада. Значи, мислиш, че момчето е още живо?

— Поне тази сутрин беше.

— Беше ли ранено?

— Нямаше нито една рана.

— Червеният облак много ли държи на новия си слуга?

— Вероятно.

— А мислиш ли, че би го разменил за някого от своите воини?

— Не зная.

— Далеч ли е лагерът на Червения облак?

— Сега се намира на западния бряг на езерото.

— Има ли много воини с него?

— Сто и повече Чакат тук, на това място да дойдат бизоните, които трябва да слязат откъм север.

— А!… Значи на лов…

— Да.

— А какво правеше Шарената опашка в гората толкова далеч от племето си?

— Бях натоварен да пазя…

— Продължавай — каза Бени, като видя, че индианецът се колебаел.

— Не си спомням нищо повече — отговори объркано червеният воин.

— Тогава нека моят брат си пийне още малко огнена вода — каза каубоят. — Това може да освежи паметта му.

Червенокожият сграбчи жадно бутилката и отпи дълго. Едва отлепил я от устните си, падна като отсечен назад, за да остане така прострян задълго, напълно неподвижен, като че ли бе изпаднал в несвяст.

— Опресняване на паметта! — възкликна Бек. — Та ти му я отне напълно!?

— Точно това и исках — отговори Бени, като се смееше — Сега можем да действуваме свободно, без да ни е страх, че този пияница ще ни досажда, или докато ни няма, ще убие ранения. Приятелю Бек, сега знам достатъчно и мога да ти кажа, че тук за нас не духа добър вятър. Шарената опашка ни следеше за да ни изненада, това ти го казва старият прериен скитник.

— А! Червеният облак значи се надява да ни смъкне кожите!… Е!… Няма да ни е лесно, но в най-лошия случай ще се задоволи с кожите на воловете а скалповете си няма да му дадем в никакъв случай!

— Вземи ласото, Бек, и завържи здраво този пияница.

— Би било излишно, Бени. Няма да си отвори очите преди да са минали двадесет и четири часа

— Така е, но по-добре да не се доверяваме на тези дяволи в човешки кожи. Завържи му краката и ръцете, а още по-добре с двойни възли. Аз ще отида да уведомя ранения какво ще правим.

Скалпираният, като чу Бени да се качва в каруцата се надигна въпреки острите болки, които все още изпитваше. Може би инстинктът му бе подсказал, че мъжът идваше да се сбогува с него и да се отправи на път, за да спаси младия затворник.

— Каните се да ме оставите нали? — попита той каубоя.

— Да, познахте Отивам при Червения облак. Радостна искра проблесна в очите на ранения.

— Вие сте твърде добър — каза той. — Как ще се отплатя за толкова много доброта?

— Е, господине! В прерията е прието да си помагаме един на друг. Всички бледолики тук стават братя.

Раненият го погледна мълчаливо, после проговори бавно като че ли на себе си:

— Да, съществува страната на златото…

— Какво казвате господине? — попита каубоят, поразен от тези думи, които Събудиха у него старата страст на златотърсача — Вие говорите за злато?

— Да — каза раненият.

— По дяволите! Ето една дума, която винаги ме кара да наострям уши. Случайно да знаете някое място, където скъпоценният метал да се намира в изобилие?