Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 16

Конят продължаваше да галопира. Този буен жребец със стоманени подкови неудържимо се носеше като в танц над високите и гъсти треви с развени на вятъра грива и дълга опашка като че ли бе пуснат отново на свобода. От време на време обръщаше глава към ездача сякаш да види доволен ли е от този стремителен бяг или за да си изпроси някоя милувка, която не закъсняваше да получи, после отново се понасяше напред с късо цвилене. Прерията не се променяше. Теренът ту се издигаше ту се снижаваше постепенно на дълги вълни, покрит с висока и гъста трева Бени оглеждаше внимателно всяко нещо, като продължаваше да дъвче с наслада тютюна. Като опитен ездач дори за миг не изпускаше юздите постоянно очакваше изненада и от време на време се изправяше на стремената, за да обгърне с очи далечния хоризонт. Прерията изглеждаше спокойна, но каубоят не се доверяваше на това спокойствие. Твърде добре познаваше хитростта на индианците, за да се отпусне напълно. Галопираше вече час, като държеше точно северозападна посока, когато в края на прерията забеляза една сиво-зеленикава линия, сякаш прорязваща голяма част от хоризонта.

— Отлично — промърмори той. — След двадесет минути ще достигна западния край на езерото.

Погледна слънцето, за да се ориентира, без да е необходимо да вади компаса от джобчето на фланелената си риза после насочи мустанга към тъмната линия на хоризонта и каза:

— Хайде, Карибу, побързай. Още дълъг път ни чака.

Мустангът, отдъхнал си за малко, пое отново и се устреми като светкавица през прерията. Изглеждаше наистина неуморим, тъй като дори за миг не забавяше ход, въпреки че бе прекосил само на един дъх повече от петнадесет километра. Както бе предвидил каубоят, след двадесет минути стигнаха до горичката. Тя се състоеше от кедрови храсти, от борове, по които растяха огромни шишарки с конусовидна форма и с много вкусни семена имаше и дървета отрупани с бели цветове пълни с вода върби. Бени спря коня и наостри уши. Ослуша се няколко минути, после успокоен от тишината, която цареше наоколо, навлезе в гората и я прекоси в галоп. Когато достигна срещуположния край, той се озова пред широко водно пространство, което се разширяваше на север и блестеше под слънчевите лъчи. Този обширен басейн бе Малкото Робско езеро, което не трябва да се бърка с Голямото езеро със същото име и намиращо се много по на север, в териториите на индианците Дене. Въпреки че бе едно от малките езера бе доста обширно, с повече от сто километра дължина и двадесет и пет-тридесет километра ширина. Образувано от естествени водоскоци, то се вливаше в реката Атабаска чрез канал, по който плуваха индианските канута. След като огледа внимателно бреговете Бени скочи на земята, та конят малко да си почине. За да убие времето, започна да рови из храстите и да събира малини и боровинки. Той правеше сметка да не се отдалечава много, не очакваше никакви лоши срещи и затова не взе пушката от седлото. Беше навлязъл сред група гъсти храсти, където бе открил много малини, когато изведнъж чу пред себе си глухо ръмжене и видя да се появява огромна черна глава с дълга синя муцуна въоръжена с бели и толкова яки зъби, че можеше да изплаши който и да е прериен скитник.