Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 15

— Тишина сега — промърмори скалпираният. — Ще поговорим за това по-късно. Може би е време да тръгвате.

— Вярно, лагерът на Червения облак не е близо.

— Кога ще се върнете?

— Тази вечер, защото не се доверявам на гостоприемството на червенокожите.

— Ще ме оставите сам?

— Имах такова намерение, но сега го промених. Ако някой индианец усети, че аз и Бек сме надалеч, би могъл да се възползува от отсъствието ни, за да ви убие и да освободи Шарената опашка. А като загубим заложника, ще загубим и всяка надежда да освободим момчето. Сбогом, оставям ви моя другар. Бъдете спокоен и вярвайте в добрия изход на делото ми.

— Благодаря — каза скалпираният.

Когато Бени слезе от каруцата, мексиканецът вече бе оседлал конете и бе закачил няколко торбички, съдържащи малко храна С жест каубоят възпря другаря си, който се готвеше да скочи на седлото.

— Не, Бек — му каза — Щяхме да направим голяма глупост, ако тръгнехме и двамата.

— Защо?

— По дяволите! Вярваш ли, че Шарената опашка е бил сам? Страхувам се, че с него е имало и други, по-късметлии, които са се измъкнали, без да ги забележим.

— Вярно, Бени!

— Ако са ни шпионирали?

— Като видят, че заминаваме, веднага ще дотичат да освободят индианеца.

— Виждаш ли, че е необходимо да останеш. Страх ли те е да стоиш сам?

— Няма да съм съвсем сам, защото тук е и раненият, който все пак може да ми помогне в случай на нужда.

— Така е

— Ти обаче си този, който трябва да се страхува.

— Бек!… Няма да се оставя да ме хванат, уверявам те. Мустангът ми лети като стрела и няма да позволи на индианските коне да го настигнат. Аз тръгвам. Ако забележиш нещо съмнително, барикадирай се в каруцата и не жали муниции. Смятам до дванадесет-петнадесет часа да се върна.

— Сбогом, Бени, и бъди предпазлив.

Каубоят като човек, който знае какво може да струва всяка макар и дребна случайност, огледа внимателно ремъците на седлото и юздите после карабината мунициите Едва след това се качи на коня и кимна на Бек за сбогом. Мустангът, едва усетил поводите да се дръпват, потегли в галоп, устремен към зелените поля, които се простираха надалеч пред него на запад на леки хълмове с малки групички дървета.

Бени сложи пред себе си пушката пъхна в устата си голям къс тютюн, провери дали револверът — едно много ценно оръжие за близък бой, е в кобура и огледа прерията като обръщаше по-голямо внимание на високите треви, в които можеше да се крие неприятелят.

— Дотук всичко е наред — промърмори той, доволен от видяното. — Ако дяволът не ми върже тенекия, след три-четири часа ще пуша лулата на мира във вигвама на Червения облак.

Приведе се над седлото и погледна назад. Сред зеления изумруд на равнината се виждаше каруцата огряна от слънцето. Наоколо, разпръснати на групи, пасяха говедата и конете, а сред тях, изправен на стремената на своя вран кон, се открояваше Бек. Той като че ли внимателно следеше с поглед приятеля си, който се отдалечаваше

— Да помага Бог! — промърмори Бени. — Ако оставя скалпа си в ръцете на Големите кореми, ще рече че е време да си отида.