Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 7

— Да, защо не? Там също има какво да се види. Обаче целта на пътуването на Цамора ми се вижда доста фантастично. Това божество, в което е въплътен духът на някакъв едва ли съществувал цигански крал, заровен на върха на Гуругу…

— Тихо! — прекъсна го Карминильо. — За тотема или за талисмана на циганския крал ще говорим по-късно. Някой вика! Струва ми се, че е Цамора! Може би нещо се е случило!

И двамата студенти, подскачайки от камък на камък, стигнаха мястото, откъдето идваше викът на момичето.

— Какво се е случило, Цамора? — попита Карминильо красивата хитана, която стискаше в ръце пушката и тревожно се оглеждаше.

— Видях някакви сенки! Чух стъпки, шум, някакви ревове… Може би са лъвовете! Дали няма да ни нападнат — тревожно ги гледаше циганката.

— Добре се наредихме! — с треперещ глас каза Педро. — Ама че положение. В морето някаква рибалуна, готова да ни превърне в музеен експонат, без да иска възнаграждение за това. На сушата пък, още неизминали и десетина крачки, трябва да разменим интимности с лъвовете. О, не! Протестирам! И моля да се впише в протокола! Аз съм миролюбив юрист. Моето оръжие са законът и словото!

— Стига шеги! Не му е времето сега! — прекъсна го Карминильо. — Ясно, не ще можем да избегнем срещата. По-добре да бяха хиени или чакали. Но никой не може да ни гарантира, че не ни спохождат и господа лъвовете. Но къде ли е Янко?

— Тук съм, сеньор! — обади се от тъмния ъгъл циганинът.

— Какви са резултатите от разузнаването ти?

— Открих нещо, сеньор, обаче не успях да довърша разузнаването. Засега мога да кажа, че открих тесен крив коридор. По него ще се наложи да пълзим поне десетина метра. Но по всяка вероятност някъде ще излезе навън. Само предполагам… Не можах да стигна до края му, защото Цамора извика уплашено.

— Добре, вървете заедно с Цамора. Помъчете се да разберете докъде стига този тесен коридор. Но внимавайте, не се излагайте на излишни рискове. А ние ще пазим тила ви, докато се върнете. Хайде, тръгвайте! Да не губим време!

Янко мълчаливо поклати глава и се изгуби в мрака. Цамора нерешително тръгна след него.

— А ние какво да правим тук? — запита Педро.

— Ние сме мъже и наш дълг е да бъдем там, където е по-опасно. Цамора е права, скривалището ни сигурно ще бъде нападнато. И колкото по-далеч е в този момент момичето, толкова по-добре за него.

— Да, прав си — отвърна малко колебливо Педро. — Но четирима е всякога по-добре, отколкото двамина, когато ще трябва да се браним. Една пушка повече никога не е излишна.

— Излишна пушка? — саркастично се изсмя Карминильо. — Именно ако бяха останали тук, при нас, когато се наложи да се браним, щеше да се окаже излишна, една наистина излишна пушка!

— Какво искаш да кажеш? Наистина не те разбирам!

— Когато от борда на „Кабилия“ стреляхме по рибите, Янко едва не ти прати куршум в слепоочието, Педро!

— На мен ли? А защо не на теб? — извика учуден Педро.

— Защото аз бях встрани, а ти бе отпред. Бе решил, че няма да е излишно да се освободи от някого от нас, а при следващия удобен случай — и от другия. Но когато се готвеше да натисне спусъка, аз бутнах приклада му с моята пушка и той разбра, че зорко го следят. Я тихо! Атаката започва! О-хо, чуй какъв глас!