Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 2

Тези, върху които се сипеха страшните закани, се бяха свили в единствената полузалята каюта на кораба. Това бяха четирима души: трима мъже и една жена. Жената бе облечена в живописния костюм на испанска хитана — циганка танцувачка. Придружаващият я през цялото време като неотстъпна сянка мъж с красиво лице и черни искрящи очи също бе облечен като циганин от вътрешността на Испания. Другите бяха в традиционната униформа на студентите от университета в Саламанка, с живописни шапки, къси до коленете панталони и куртки. Макар корабът явно да загиваше, студентите не се разделяха със своите неизменни спътници — две великолепни китари. Дори и когато някоя яростна вълна се втурваше през счупената врата и заливаше пода, студентите гледаха да запазят от измокряне своите ценни инструменти. Единият от тях, красавец с атлетично телосложение, светли очи и добродушна усмивка, се грижеше и за хубавата хитана да не бъде повалена от бесните вълни, и за китарата си. Топ овен гърмеж разцепи въздуха, мигновено последван от зловещия съсък на летящ към загиващата орка снаряд. Трясъкът на строшената от гранатата мачта, викът на пребитите от нея двама моряци — всичко това недвусмислено показваше, че за корабчето вече няма спасение.

Хитаната се олюля и щеше да падне на пода, ако студентът навреме не бе обвил тънката й талия със силната си, млада ръка.

— Стой! — викна гневно придружаващият хитаната циганин. Той скочи зад масата, готов да се нахвърли върху студента. В ръцете му блесна известната в Испания наваха, с която там умело си служи всеки кабалеро.

— Какво има? — попита насмешливо студентът, като размахваше тежката китара, готов да я стовари върху главата на циганина.

— Не пипай Цамора! — процеди през зъби циганинът, но все пак отскочи към ъгъла. — Прегръщай момичетата от твоята раса! Не се допирай до циганката! Иначе…

— Иначе какво? — със същата насмешка го попита студентът.

— Иначе ножът ми ще опита вкуса на твоята кръв.

— О-хо, каква заплаха! — засмя се студентът. — Моля, Янко, не се сърди! Но знаеш характера ми. Побеснея ли, като нищо мога да стоваря китарата върху главата ти.

Циганинът трепна настръхнал, той бе готов да се нахвърли върху врага си. Но в този миг хитаната повелително извика:

— Назад, Янко! Назад! Или ще забравя, че си моят млечен брат!

— Нека първо те пусне! — настояваше Янко, като гневно гледаше студента. — Не е негова работа да се грижи за твоята безопасност! Аз отговарям за теб пред вожда на нашето племе!

— О-хо, значи, признаваш, че си специално изпратен да ме следиш! — гневно извика Цамора. — Засрами се, Янко! Знаеш, че мразя шпионите!

— Не съм шпионин. Имам пълномощия…

— Какви? Циганинът наведе очи.

— След време ще станеш моя жена…

— Аз — твоя жена? Никога! — почти яростно извика момичето. — Аз съм свободна да се омъжа за когото си искам. Сърцето ми никога не ще ти принадлежи!

— Но и на друг няма да принадлежиш!

— А кой може да ми забрани?

— Племето!

— Но ти не си племето! Нямаш право да ми заповядваш!

— На помпите! Потъваме! — отново прозвуча заповедта на капитана.