Читать «Последните дни на Картаген» онлайн - страница 21

— Ти ли си, Фулвия? — зарадвано попита той.

— Да, аз съм, господарю — отвърна етруската. — Аз навсякъде ще следвам господарката си и теб. — Лодката с мъка се запровира между побеснелите вълни. Бурята се беше усилила и гребците трябваше да прилагат всичките си сили и умение, за да не я обърнат.

— Ето и светлините на нашата гемия — извика някой от нумидийците.

И наистина срещу тях се бяха появили фенерите на някакъв кораб, който сигурно беше гемията им. След няколко минути те бяха съвсем близо до нея.

— Хей, Сйдон! — извика Хирам.

— Тука, господарю! — отзова се старият кормчия. — Стана трудно да се държим в залива и излязох в открито море.

В същия миг една грамадна вълна обърна лодката. Всички изчезнаха във водата, а нямаше нито един, който да знае да плува. Макар и във водата, Хирам продължаваше да държи в обятията, си Офит, а Фулвия беше спасена от друг моряк. Благодарение на въжетата, които Сидон веднага беше хвърлил, след няколко минути всички бяха на палубата. Преживените вълнения не бяха сломили само силите на Фулвия. Тя веднага се зае да свестява Офит и след малко прекрасната картагенка отвори очи. А „имиолата“, гонена от вятъра и бурята, летеше. Бясната гонитба продължи цяла нощ. Всичко наоколо бе хаос: бурята се обърна в ураган и опитите на Хирам да остане в открито море отидоха напразно. Течението беше много силно, гребците капнаха и корабът отново бе върнат към бреговете на Утике.

— Лоша ни е работата! — промърмори Сидон, като погледна в трюма и видя, че се е събрала доста вода.

Самият Хирам, въпреки че от малък бе свикнал да се бори с бурите и морето, усети, че преживените събития и ужасът на отминалата нощ бяха вселили в душата му някакво страшно предчувствие.

— Увеличи ли се водата? — попита той Сидон.

— Да. Пукнатините са много големи.

— И ние ще потънем?

— Засега не още, но…

— Ще можем ли да се задържим до утре?

Кормчията взе лампата и я поднесе към входа на трюма.

— Вижте сам, господарю — рече той, сочейки надолу. Хирам надникна, ослуша се и пребледня: чуваше се ясно как водата струи навътре.

— Няма да казваш нищо — обърна се той към Сидон, — особено жените да не узнаят нищо. Скоро ще съмне и тогава ще определим къде се намираме и какво да правим.

— Струва ми се, че тук трябва да има пясъчни плитчини. Ако стигнем до тях, може би ще се спасим. Но корабчето ни ще отиде — завърши с тежка въздишка Сидон.

Нощта премина. Настъпи очакваният с такова нетърпение ден. Яростта на бурята бе утихнала, но гемията явно преживяваше последните си минути: държеше се едвамедвам над водата и всяка по-голяма вълна помиташе всичко от палубата й. Внезапно силен удар наклони целия кораб.

— Заседнали сме на плитко! — извика Сидон.

Положението стана още по-лошо: вълните налитаха, повдигаха го нагоре и при отдръпването си със страшна сила го удряха в дъното. След всеки удар корабчето се разрушаваше все повече и повече.

— Светлини! Иде някакъв кораб! — каза някой от екипажа.