Читать «Огненият човек» онлайн - страница 5

— Там можем да дочакаме края на бурята — каза той. — После от остатъците на кораба ще построим сал, за да преплуваме с него залива.

— Аз съм добър плувец, сеньор Кореа — отбеляза юнгата.

— Аз — също. Но нямам никакво желание да послужа за обяд на акулите. Чувал съм, че ги има много край бреговете на Бразилия. Знаеш ли колко са свирени!

— А другарите ни къде са?

— Колкото и да гледам, не ги виждам никъде.

— Нима всички са загинали?

— Не вярвам. По всяка вероятност са се скрили в гората, за да не ги видят диваците.

Кореа остави юнгата и по една стълбичка се изкачи на издигнатата кърма на кораба, за да може да разгледа по-добре околността. Неволно извика от възхищение пред гледката, която му се откри.

Бурята бе изтласкала каравелата в един необикновено красив залив. Кореа никога досега не беше виждал подобна местност. Вляво от входа на залива се издигаше голям прелестен остров, покрит с кокосови палми, а по средата на залива се намираха малки островчета, едно от друго по-живописни, покрити с богата растителност, приличащи на разкошни градини. Няколко рекички с широки устия се вливаха в морето, където беснеещите вълни сякаш се опитваха да прогонят назад водите им.

— Каква чудна страна! — провикна се Алваро.

— По-рано не бях го забелязал. Съжалявам, че е населена със свирепи човекоядци, лакоми за месото на враговете си… Но да видим дали се е спасил някой от нашите матроси.

Алваро се изкачи върху все още оцелелите остатъци от главната мачта с такава сръчност, че предизвика учудването на юнгата. От тази височина той можеше да разгледа целия залив, дори и близкия бряг, който беше само на няколко мили разстояние от кораба.

В подножието на една висока скала Алваро видя запален огън, около който бяха насядали хора, почти голи, и сушаха дрехите си.

— Матросите от каравелата! — весело извика Алваро. — Колко се радвам, че повечето от тях са се спасили! А аз си мислех, че вълните са погълнали всички.

Той сложи ръка, свита като тръба пред устата си, и извика силно: „Ехо!“ Спасилите се бяха дванадесет души и мнозина от тях накуцваха. Старият лоцман беше сред тях. Както се виждаше, той беше пострадал по-малко от другите.

— Сеньор Кореа! — извика той в отговор, след като почака да позатихне грохотът на вълните. — Корабът продължавали да потъва?

— Не, не се помръдва. Сега тук се чувствам добре и няма да напусна кораба до утихването на бурята.

— Пазете се бурята да не ви отнесе в Атлантическия океан, който е много страшен.

— Ще се постарая да бъда предпазлив.

— Ако можете, пригответе си поне сал.

— Добре. Прощавай, лоцмане, пазете се да не попаднете в ръцете на диваците.

Алваро слезе от мачтата на кувертата, където със страх го очакваше юнгата.

— Засега всичко върви добре — каза Алваро. Потърси секирата, за да почнем да строим сал. Ураганът започна да утихва, тази вечер ще се опитаме да излезем на брега, без да се излагаме на никакъв риск.

— Там, в кабината на лоцмана има секира — отговори юнгата.

— Не ни липсват нито греди, нито въжета… Но ми се струва, че няма да е зле да закусим. Може би ще намерим тук някакви хранителни припаси.