Читать «Огненият човек» онлайн - страница 7

— Сеньор, сега те ще дойдат и тук — прошепна юнгата с разтреперан глас.

— Струва ми се, че те още не са ни забелязали — отговори Алваро.

— Ние няма да се показваме, сеньор.

— Аз пък искам да дойдат! Ние имаме пушки. Ще се защитаваме и ще отмъстим за другарите си.

— Какво ще правят с труповете им? — боязливо попита юнгата.

— Няма съмнение, че ще ги изядат. Погледни!

Като нарамиха труповете на убитите, бразилците се запътиха към огъня, който беше запален от стария лоцман. Едни от диваците се заловиха да берат листа от кокосови палми, други хвърлиха сухи клони в огъня. Като наредиха дванадесетте трупа един до друг, диваците бързо съблякоха дрехите им и отрязаха косите им с ножове, направени от остри раковини. След това, като ги измиха с морска вода, сложиха телата им върху голяма решетка, направена от клони, под която накладоха огън. Когато във въздуха се разнесе миризмата на печено месо, диваците се хванаха за ръце и заиграха хоро около огъня, надавайки бесни викове. Двама или трима от тях не участваха в хорото, а изпълняваха ролята на музиканти, като свиреха със свирки, направени вероятно от човешки кости.

— И ние ли ще излезем на брега, сеньор? — попита със страх юнгата.

— Не ни остава нищо друго, ако не искаме да умрем от глад и жажда, или да бъдем отнесени от морските вълни.

— А не може ли да заобиколим брега на Бразилия и да стигнем до Мексиканския залив?

— Със сала? Ех, мило момче, едва ли ще стигнем далече. Така или иначе, все ще бъдем принудени да слезем на брега и навсякъде можем да станем плячка на човекоядците.

— Нима тук всички племена ядат човешко месо?

— Не всички, но по-голямата част от тях, миличък.

— А какво ще правим?

— И аз самият не зная — отговори Алваро — Ние имаме пушки, а зная, че всички диваци се боят от огнестрелно оръжие и бягат, щом чуят изстрел. Така че можем да се надяваме, че и тези диваци ще се разбягат. Във всеки случай, ще почакаме докато се отдалечат. Надявам се, че няма да останат тук, а ще се завърнат в селото си.

Но от брега отново се дочуха викове. Това бяха готвачите, на които беше поръчано да изпекат телата на белите хора; те известяваха на другарите си, че вкусното ястие е готово. Хорото веднага престана и всички с весел вик се насочиха към огъня. Полуизпечените тела бяха извадени от огъня и поставени върху големи палмови листа. Един старец, гърдите на когото бяха украсени с огърлица от зъби на диви зверове, а ръцете със златни гривни, произнесе по този случай малка тържествена реч и след това, като взе една секира, започна да разсича на части телата, хвърляйки на всеки ръка или крак, или бял дроб, заедно с ребрата и т.н.

— Зверове! — викаше Алваро. — И да не мога да прекратя това варварство! Не гледай, Гарсия, ще ти прилошее…

Диваците започнаха да ядат с такъв апетит, като че ли бяха гладували цяла седмица. Не след дълго от нещастните моряци не остана нищо освен купчина кости и черепи, от които беше изваден мозъка.

Като се наядоха до пресищане, диваците се изтегнаха на брега под сянката на дърветата и се предадоха на блажен сън. Само двама или трима, изпълняващи ролята на часовои, се изкачиха на крайбрежните скали, за да могат да наблюдават околността. Настъпилата тъмнина не зарадва Алваро. Той предпочиташе открито нападение. Наистина, диваците бяха много, но с огнестрелно оръжие той можеше да се надява, че ще ги държи на почтено разстояние, а можеше и да ги застави да се откажат от нападение. Но той се боеше, че диваците очакват подкрепление, за да нападнат каравелата.