Читать «Огненият човек» онлайн

Емилио Салгари

Огненият човек

I

Край бреговете на Бразилия

— Земя! Вляво от кораба се виждат подводни камъни!…

Този силен вик от върха на мачтата, на която въпреки ужасното люшкане на кораба се беше покатерил един от матросите, накара моряците да пребледнеят.

Брегът в тези ширини за тях не беше спасение. Дори ако вълните, които всяка минута можеха да разбият малкия кораб, го пощадяха, на брега отново ги очакваше страшна опасност или сигурна смърт.

В девствените гори, покриващи този бряг, живееха човекоядци, които заплашваха всеки, попаднал в ръцете им. Жестокостите и грабежите, извършвани от европейците-колонизатори над туземците, ги предразполагаха още по-малко към гостоприемство и миролюбие по отношение на неканените гости. Поради това много екипажи на кораби, претърпели корабокрушение по тези брегове, намираха тук своя край. Ето защо не е чудно, че при вика на другаря си всички матроси на каравелата веднага скочиха и се спуснаха към носа на кораба, като се взираха напрегнато в покрития с облаци хоризонт.

— Къде виждаш земя? — извика един стар моряк, като вдигна глава и погледна матроса на мачтата.

— Там!… Право срещу нас… бряг… на островче… подводна скала.

— Другари! — каза с развълнуван глас старецът. — Брегът ни грози с неминуема гибел.

— Нима и кормилото е строшено? — запита един красив висок юноша, чиято външност беше в ярък контраст със загорелите и загрубели лица на моряците от каравелата.

— Да, сеньор Алваро. То бе отнесено от вълните преди няколко минути.

— А не може ли да се замени с друго?

— При такава буря?… Не, това ще е безполезен труд.

— Но как се озовахме пред брега?

— Не зная. Бурята свирепства вече три денонощия и ни тласка все по на юг.

— А знаеш ли коя е тази земя пред нас?

— Мисля, че е Бразилия.

По лицето на юношата се появи недоволство.

— Изобщо не се нуждая от тази страна — каза той като се намръщи. — Бразилия не е Порто Рико, нито Сан Салвадор, нито Дарнена, господин лоцман. Аз се надявах да попадна в Мексиканския залив, а не тук. Нямаме никаква работа с тези диваци, които имат отвратителния навик да пекат на шиш своите врагове.

— Боя се, сеньор Алваро де Кореа, че онези, които ви очакват, няма да ви дочакат…

— Е! Та ние още не сме претърпели корабокрушение и не сме попаднали у човекоядците… Погрижете се каравелата да не се разбие в тези брегове.

— Ще направим всичко, което зависи от нас, макар че надеждата за успех е съвсем малка.

Старият лоцман имаше основание да се съмнява в благополучния изход от борбата със стихията.

Пред очите на нещастните мореплаватели се разстилаше повърхността на бушуващия океан, по който те плаваха вече три дни, обречени, както изглеждаше, на сигурна смърт. Грамадните вълни се разбиваха с грохот в малкия кораб, като всяка минута го заплашваха да го погълнат заедно с целия му екипаж.

Нещастната каравела, без кормило и без платна, с разбита куверта и страни, вече не можеше да се противопоставя на яростта на вълните и вятъра. Дните, дори часовете на кораба бяха преброени, и ако вълните не го изхвърлеха на брега, разбунтувалото се море щеше да го погълне рано или късно.