Читать «Огненият човек» онлайн - страница 2

Старият лоцман, който неведнъж бе пресичал Атлантическия океан, нямаше ни най-малки илюзии относно участта на кораба, и като опитен човек, започна веднага да взима мерки, за да предотврати гибелните последици от разбиването на каравелата.

Той приготви две лодки, натовари ги с всички необходими припаси, главно с оръжие, после разпореди да се отсекат две мачти на каравелата, за да стане корабът по-лек и да използва едната като кормило, или като гребло, с помощта на което да насочва кораба. Всичко това се вършеше сред уплаха и всеобщ смут. Само Алваро де Кореа, въпреки младостта си, не губеше хладнокръвие и вземаше участие във всички тези приготовления, без да прояви никакво вълнение и тревога.

— Готови ли сме, лоцман? — попита Алваро с безгрижно шеговит тон, когато и двете лодки бяха натоварени с всичко необходимо.

— Да, сеньор — отговори лоцманът, който въпреки нощната тъмнина се опитваше да огледа брега.

— Вярвам, че нямате намерение да напуснете кораба веднага? — попита Алваро.

— Още не сме достигнали брега.

— Кажете, нима вече няма никаква надежда да се спаси корабът?

— Никаква, сеньор. Корабът е обречен на неминуема гибел.

— Превъзходна перспектива! Добре е и това, че ще си имаме работа с диваците. Поне това ще бъде интересно!

— Не се шегувайте, сеньор Алваро — отбеляза със сериозен тон лоцманът. — Сега не е време за шеги.

— И какво, да не искате да плача? — засмя се Алваро.

Лоцманът го изгледа накриво.

— Груби шеги! — измърмори той. — Ще ви дим как ще се смеете, когато ви погълне морето или пък диваците започнат да ви пекат на огъня.

Каравелата се носеше на гребена на една огромна вълна право срещу скалите, които беше видял матросът от мачтата, но тъй като се беше стъмнило съвсем, не можеше да се определи, колко наблизо бяха тези скали.

Внезапно светкавици прорязаха тъмнината, и макар че това беше само за миг, матросите видяха достатъчно, за да определят положението на каравелата. Тя се намираше в един дълбок залив, осеян с островчета и заобиколен от високи хълмове и грамадни скали. Отдясно и отляво се виждаха върховете на подводни скали, в които с ярост се разбиваха вълните.

Въпреки цялото си хладнокръвие и мъжество Алваро не можа да сподави обзелия го страх:

— Драги лоцмане — обърна се той към стария моряк, — струва ми се, че ни предстои или да се сражаваме с африканските маври, или да отидем на поклонение в Ерусалим. Май трябва да се приготвим за онзи свят.

— Слушайте! — извика някой внезапно.

— Поврага! Вълните се разбиват в камъните. Тряс! Дъното на кораба се удари в подводен камък… Лоцманът изскочи с вик на кувертата:

— По-скоро лодката! Корабът скоро ще се разбие на парчета…

Страхът му е помрачил разсъдъка — помисли си Алваро. — Каравелата не може да издържи на ударите, а той си мисли, че лодката ще издържи! Аз със сигурност няма да отплувам с нея…

Паниката на кораба бе достигнала апогея си. Всичките двадесет и седем моряци се втурнаха към лодката, като се блъскаха в стремежа да си осигурят място. Едната лодка не можеше да ги побере, а другата бе твърде малка и никой не се решаваше да я използва.