Читать «Огненият човек» онлайн - страница 134

Ако имаха за предводител огненият човек, тупинамбите щяха да се сдобият с много сила и известност и щяха да станат непобедими.

Походът към селото на тупите беше решен без никакви колебания, особено след като той им даваше възможност да нанесат смъртоносен удар на силата на тези ненаситни човекоядци, които бяха причинили толкова страдания на тупинамбите.

Още същата вечер четиринадесет големи лодки с петстотин войници, въоръжени с криваци, секири, лъкове и граватани, снабдени с достатъчно количество отровни стрели, потеглиха от селото и бързо заплаваха по течението на реката.

Диас застана начело на експедицията и назначи Курупедо за свой помощник. На следния ден, през нощта лодките навлязоха в реката и стигнаха мястото, където Курупедо и Диас за пръв път слязоха на брега.

Като оставиха по десет души да пазят лодките, тупинамбите, под предводителството на Курупедо потеглиха през гората за да нападнат ненадейно главното село на тупите. Те вече приближаваха края на гората, когато Диас, който водеше отряда, заедно с другите военачалници, чу изстрели, долитащи отдалече.

— Това е Алваро! Това е огненият човек! — извика той. — Значи все още е жив и се защитава!… Да побързаме и да приготвим оръжието си.

На хоризонта се появи червена светлина, която постоянно се увеличаваше и след малко започна да се вижда облак дим.

Диас, обхванат от силна тревога, окуражаваше воините, които тичаха като сърни, обхванати от жажда за кръв и отмъщение. Техните врагове бяха наблизо и искаха да заловят страшния Карамура, полубога, в ръцете на когото беше небесния огън!

За един миг воините тупинамби прекосиха поляната и се спуснаха към вратите на оградата, които не бяха пазени от никого, защото цялото население се беше събрало на площада, там, където се водеше битката с белия пиайе, убил главния предводител на племето.

Със силни удари на криваците си тупинамбите разрушиха вратата на оградата и Диас влезе пръв в селото, придружен от отряда си.

Като надаваха силни заплашителни викове, които прерастваха в рев, тупинамбите се появиха толкова неочаквано, че тупите бяха слисани и не знаеха какво да предприемат. Когато се съвзеха, вече беше късно: враговете бяха проникнали в самото село.

По пътечките между карбетите се завърза ожесточено сражение. От всички страни се стичаха туии, които защитаваха карбетите си и прикриваха бягащите жени и деца. Част от воините бяха останали на поляната, където се сражаваха Гарсия и Алваро, които продължаваха да стрелят като обезумели от горящия карбет.

Навсякъде имаше сражения, разменяха се удари на секири и криваци. В селото царуваше адска врява. Макар и с отслабнали сили поради нанесените им от Алваро загуби, тупите се биеха с отчаяна смелост, но не можеха да отблъснат стремителното нападение на тупинамбите, които бяха по-многобройни.