Читать «Огненият човек» онлайн - страница 133

Показаха се първите лъчи на слънцето. Тъмнината бързо се разпръскваше и небето порозовяваше — известие за изгрева.

— Курупедо, да не объркаме пътя? — каза Диас.

— Не се страхувай, бели човече! Само греби по-силно. Имаме още доста път, а твоите другари може би се намират в опасно положение. Всеки удар на греблата увеличава шансовете им за спасение.

Курупедо, който прекрасно познаваше саваната и се ориентираше отлично, обърна носа на лодката на юг и гребеше бодро, без да се страхува от умората.

По пладне те вече бяха стигнали южния край на саваната и видяха една голяма река, която течеше на изток. Като починаха и се подкрепиха с плодовете, които бяха набрали от растящите по брега дървета, заплуваха нагоре по реката.

Диас си спомни тези места. Сега те се намираха в земите на тупинамбите и този факт доста го учуди.

Той не предполагаше, че тези земи се намират толкова близо.

Привечер лодката се озова пред едно голямо село от стотина грамадни карбети, във всеки от които можеха да се сместят около двадесет семейства. Това беше най-голямото селища на тупинамбите — село, където можеха да се съберат най-малко петстотин войници.

В онези времена тупинамбите бяха мощно племе и земите им се простираха до самите брегове на океана, до там, където днес се издига град Багна.

Тупинамбите имаха много села и бяха едни от най-храбрите и доблестни индиански племена.

Те си бяха спечелили тази репутация, както и името, което означаваше храброст и честност. Бяха твърде войнствено племе и постоянно се сражаваха с други племена, особено с тупите, с които бяха непримирими врагове.

Неочакваното нахлуване на свирепите еймури бе принудило тупинамбите, след продължителна съпротива и кръвопролития да напуснат селата си и се оттеглят в гората. Но когато опасността отмина и свирепите пришълци, претърпели поражение при сблъсъка с други племена се завърнаха в степите, тупинамбите също се върнаха в селата си. Броят им беше много намалял в тежките боеве. Там бяха изгубили и своя предводител — пленен и изяден от еймурите.

Можем да си представим учудването и радостта на жителите на селото, когато видяха от някаква лодка да излиза техният велик бял пиайе, който беше най-важният човек в племето след предводителя и когото смятаха за загинал.

Диас, преживял толкова години сред тези горди и независими диваци, беше успял да спечели уважението и обичта им, защото ги беше научил на много полезни неща. Ето защо цялото население го посрещна с изблици на безмерна радост и възхищение. Ликуването беше всеобщо.

Веднага беше направена носилка и тържествено го отнесоха в една малка колиба, която се намираше в центъра на селото и напомняше с изгледа си испанско жилище.

Диас, който не спираше да се безпокои за Алваро, свика веднага всички старейшини и военачалници на племето и накратко им изложи причините, които са го накарали да побърза с Курупедо към селото.

За негово голямо учудване, името на Карамура вече беше известно на тупинамбите. Всички бяха чували за страшния огнен човек, който владееше небесния огън. За него знаеха и съюзните им племена, които обитаваха териториите, на север от тяхната. Желанието да имат такъв могъщ пиайе веднага обхвана сърцата на всички тупинамби.