Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 53

— Защо изпусна пушката си? — попита Тигъра на Малайзия.

— Главатарю — отвърна младежът, — не си ли изяден от червените кучета на магьосницата?

— Струва ми се, че не съм — отвърна Сандокан, — щом като съм пред теб! Трудно беше да ви открия в джунглата, но ето че успях! Имахте ли ново сражение?

— Да, главатарю! — отвърна все така стреснат Хирундо. — И ние победихме!

— Не загубихте ли някого?

— Не, никого… Врагът искаше да ни отнеме Амравати, но не успя! А ти? Как така? …

— Как не съм изяден от червените кучета ли? — засмя се Тигъра. — Това беше съвсем просто нещо… Ще го обясня на всички. Спят ли?

— Да, вожде! Сега ще ги събудя, за да им съобщя радостната новина!

— Не, недей… Нека поспят. Имат нужда от по-голяма почивка! Дори и аз ще полегна — каза Сандокан, — но преди това ще сваля тая дреха… Къде е моето братче?

— В онази палатка — посочи Хирундо вдясно.

— Добре, ще си легна тихо до него — каза Сандокан, — любопитен съм да видя лицето му, когато се събуди и ме види до себе си.

— Сънувам ли или не? — извика някой откъм палатката. — О, фантастични индуски богове! Та това е Сандокан!!

Яниш се показа от палатката, продължавайки да вика:

— Братче! Ти ли си, или е твоят призрак? Такива номера на приятели не се играят!

Португалеца се хвърли в разтворените обятия на Тигъра на Малайзия.

В това време се събудиха всички от радостните викове на Яниш.

Еллора и Нандар изскочиха от палатките.

Хирундо бе запалил факла, за да видят всички възкръсналия пират.

Жълтата светлина освети енергичното усмихнато и мъжествено лице на Сандокан, за когото Дола в тоя момент сигурно още вярваше, че го е видяла разкъсан от червените кучета.

Яниш притискаше в обятията си братчето.

— Не — извика той, — трябва да заявя най-тържествено, че ти не си призрак. Че си човек от плът и кръв!

И що за идея си имал да се навлечеш в тая кожа? .

Сандокан се усмихна още по-широко.

Всички се бяха струпали наоколо, за да узнаят какво се бе случило с него.

Тигъра на Малайзия изпи чаша банг и започна да разказва:

— Кръвожадната господарка на Гондвана искаше да ме изядат червените кучета, затова ме предаде на човека, когото наричаха Кожения. Трябваше да вляза в самата клетка на кучетата, но се случи това, което Дола не бе предвидяла. Бях сам с палача в „залата на черепите“. Бях вързан много плътно, но магьосницата бе наредила да ме развържат, за да ме види как ще се боря с кучетата. Царицата на „Капалика“ бе пожелала да се наслаждава на смъртта ми. Кожения човек бе доста непредпазлив, като ме развързваше. Не можеше да проумее, че с Тигъра на Малайзия шега не може да има! Щом като почувствувах свободни ръцете си, се хвърлих върху него и с един удар го повалих на пода. Съблякох му кожената дреха и му облякох моята. Сетне го вързах добре, за да не може да вика и да не му се познава лицето. Когато Дола дойде, бутна палача в клетката при кучетата и скоро от него останаха само окървавени кости. И сега, като си спомня тая картина, усещам как ми се изправят косите. Разбира се, нямах избор, не можех да постъпя по друг начин. Щом завърши екзекуцията, излязох от двореца, където никой не ме спря, защото всички бяха сигурни, че съм Кожения човек, палачът на Дола. Знаех, че ще ви намеря в гората, търсих ви упорито и ето, сполучих да ви открия!