Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 51

Яниш насърчаваше своите хора ту на индуски, ту на португалски. В това време те викаха с всичка сила, за да изплашат неприятеля и да го накарат да си помисли, че са по-многобройни.

— Слонът със старците да стои назад! — извика; Яниш. — Тези кучета искат да заловят Амравати.

— И ще го хванем! — обади се силно единият от двамата офицери.

— И за да свърши като вашия Сандокан! — викна другият.

— Как свърши Сандокан? — запита Яниш, очаквайки отговора, който така го вълнуваше.

— Щом искаш да знаеш, беше изяден от червените кучета! — отвърна ядно офицерът.

Куршум в главата бе отговорът на тези думи.

Офицерът падна, без да извика.

Яниш не грешеше при стрелба.

Новината, която бе съобщил офицерът, накара тигърчетата да се бият още по-ожесточено.

— По-дърветата! — извика някой.

Тигърчетата се хвърлиха към дърветата и от клон на клон се прехвърляха над слоновете, където бяха враговете им. Спускаха се светкавично върху тях и ги пронизваха с пиратските си ножове право в сърцата. Работеха бързо.

Кръвта се лееше и мигом отхвърчаха глави.

Виковете на ранените се сливаха с ръмженето на слоновете, които помагаха на борбата с хоботите си.

Шумът от битката изпълваше гората.

Победата на тигърчетата се очертаваше, въпреки че войниците на Гондвана се биеха също смело, призовавайки на помощ бог Сива. Числото на врага намаляваше все повече и повече.

Изведнъж Яниш извика.

Беше видял Еллора, която се бе хванала за един клон и тъкмо се спускаше да помага на приятелите.

— Какво правиш, нещастнице! Не напускай старците! — извика Португалеца.

Но Еллора не го чу. Тя продължи да скача от клон на клон, като стискаше със зъби ножа си.

Тя скочи върху единия слон извънредно ловко. Офицерът и тримата войници тъкмо се готвеха да заколят едно от тигърчетата.

Когато Еллора бе вече върху слона, офицерът се хвърли върху нея и се задави от вика си към войниците да му помогнат в кратката схватка. Завързаха я след дълги усилия с въже. Офицерът подкара бързо слона. Все по-далече от сражението.

Хирундо бе видял всичко. Той не бе изпускал из погледа си своята любима Еллора.

От клон на клон се придвижи бързо до слона на Яниш.

— Да спасим Еллора! — викна и се хвърли върху врата на животното. Смушка го да бърза.

— Напред след врага! — викна и Яниш. — Кой защищава сега старците?

В този момент Хирундо не чуваше друго освен вика на собственото си сърце, което бе единствено насочено към заграбената девойка.

Слонът бързаше с всичка сила, като се мъчеше да настигне този на врага, който всъщност му отваряше пътя в джунглата.

Разстоянието помежду им постепенно намаляваше.

Скоро Хирундо и Яниш щяха да тържествуват.

Офицерът, който бе грабнал Еллора, се обърна и викна към Яниш:

— Дайте ми Амравати и ще ви върна девойката!

— Не! — извика Еллора. Гонитбата продължи по-бясно отпреди. Тримата войници и офицерът стреляха от време на време. Яниш, Хирундо и двете тигърчета не отвърнаха!. от страх да не би да убият девицата. Разстоянието по-; между им намаляваше все повече и повече, докато най-сетне слонът на Яниш тръгна успоредно със слона на офицера.