Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 52

В тоя мих Хирундо скочи като тигър при тях и с мълниеносна бързина заби ножа в гърдите на офицера. Двете тигърчета го последваха и се хвърлиха върху войниците. Битката трая кратко време. Офицерът и войниците бяха хвърлени на земята и Еллора отново бе на свобода!

Когато се завърнаха на полесражението, неприятелите бяха ударили на бягство.

Яниш слезе от слона и видя, че на двамата старци не се бе случило нищо лошо, Нандар бе наблюдавал отдалече битката, а принцът избухваше навремени в остър и див смях. Португалеца се наведе над един от ранените войници, който пъшкаше, превърза му раната и му даде да пие банг:

— Ще спася живота ти, ако задоволиш едно мое невинно любопитство! Трябва да ми покажеш къде строят статуята на вашия бог Сива,

Раненият му даде необходимите указания.

— Сега ще се забавляваме добре! — извика Яниш, — жалко само, че онези нещастници ни лишиха от Сандокан!

— Ще отмъстим за него! — извикаха тигърчетата и размахаха ножовете, мокри от неприятелската кръв.

— Да — отговори мрачно Яниш, — ще дам живота си, но ще отмъстя за моето братче!

От очите му се отрони сълза, а някои от тигърчетата хълцаха, защото мислеха, че вече никога няма да видят любимия си вожд.

ПРИЗРАКЪТ НА САНДОКАН

Два дена по-късно, предвождана от Яниш, групата пристигна до края на гората.

Всички бяха много тъжни и потънали в мълчание.

Яниш не можеше да се освободи от мисълта за ужасната гибел на неговото братче.

Португалеца, който бе понесъл в живота си толкова мъки и бе победил толкова неприятности, си мислеше, че няма да има сили да понесе загубата на Сандокан.

Настроението на тигърчетата не беше по-добро.

Особено потиснат се чувствуваше Хирундо. Милите погледи, които му отправяше все по-често Еллора, не успяваха да разсеят тъгата му. Но и смелата девойка страдаше силно.

Групата се бе спряла.

Настана нощ.

Тигърчетата разпънаха палатките.

Хирундо разпредели работата на часовите. В тази местност отсъствуваха страшни зверове и затова не запалиха огън.

Денят бе много уморителен и въпреки тревогите скоро всички потънаха в дълбок изцелителен сън.

С пушка в ръка Хирундо охраняваше и се ослушваше и за най-лекия шум.

Внезапно момъкът долови някакво подозрително прошумяване, което идваше откъм дъното на гората.

То ставаше все по-силно и приближаваше.

Хирундо не намери за необходимо да даде тревога, тъй като ставаше все по-ясно, че се отнася до един приближаващ човек, а това не представляваше особена опасност за отряда.

Започна да се оглежда по-внимателно и да стиска приклада на пушката. Тайнствените стъпки се долавяха все по-отчетливо, вСе по-наблизо.

Тогава младежът реши да действува.

— Кой е там? — попита рязко.

— Приятели, драги Хирундо! — отвърна познат глас. Пушката падна от ръцете на Хирундо.

Той бе крайно изненадан, тъй като гласът не можеше да бъде ничий друг освен на Сандокан.

Мъжът изскочи от храстите и се озова лице срещу лице с Хирундо.

Целият бе облечен в кожа.

Лунен лъч, промъкнал се между листата, освети лицето му.

— Сандокан! Тигре наш! — прошепна Хирундо, загледан така, сякаш пред очите му стоеше призрак.