Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 45

Тогава храмът изпъкна в истинския си характерен вид. Представляваше грамадна пресечена пирамида, украсена богато със статуи, изобразяващи прераждането на Висну, на когото бе посветен този древен храм. Съзаклятниците се спряха зад гъста преграда от дървета, за да могат да закрият слоновете. Тук Еллора и двамата старци трябваше да останат, за да изчакат изхода от нападението. Двете тигърчета трябваше веднага да нададат бойния зов, ако ги заплашеше някаква опасност.

Яниш и шестнадесетте тигърчета се запътиха към храма. Грамадната бронзова врата беше затворена. Отвътре не се чуваше никакъв шум.

— Да опитаме — прошепна Яниш — да се прикрием … до стената! Един от вас ще вдигне чукчето и ще почука .. . Щом вратата се отвори, ще се спуснем към нея и ще я задържим отворена.

Едно от тигърчетата се приближи към бронзовото чукче. В това време Яниш и останалите се снишиха до стената, за да останат незабелязани. Пет удара отекнаха глухо, но вратата не се отвори.

Тигърчето вдигна чукчето, повтори ударите, но напразно.

— Дали не са напуснали храма? — каза Яниш. — Това ще бъде лош знак! Ще значи, че Сандокан не е вече тука! Да се прехвърлим през прозореца, както направихме първия път!

Заобиколиха храма. Последван от тигърчетата, Яниш се покатери на дървото.

Въжето висеше все още до стената.

Яниш погледна в залата. Слънцето я осветяваше доста добре.

Труповете на убитите войници стояха на местата си.

— Напуснали са храма — каза Яниш обезпокоен, — да слезем долу.

Яниш и четири тигърчета се спуснаха по въжето. Португалеца отиде веднага към отвора на подземието.

Камъкът беше отместен, въжето на макарата висеше вътре. Яниш се приведе и викна:

— Сандокан!

Не се чу отговор. Гласът на Португалеца замря в мрачното подземие.

— Сандокан! — повтори Яниш с глас, в който се усещаше все по-силна тревога.

Гробно мълчание.

Яниш вдигна глава и забеляза зад камъка, който бе определен за отвора, труп. Позна веднага факира.

— Убили са го! — прошепна той. — Не е имал време да спусне въжето и Сандокан е останал в клопка!…

— Може би е убит долу или пък е загубил само съзнание! … — каза едно от тигърчетата.

Яниш се огледа.

— Вземи онази факла и ела да слезем в подземието! Тигърчето се подчини.

Щом слязоха на земята, запалиха факлата. Подземието се освети слабо.

Вътре бе влажно и студено, нямаше жива душа.

На няколко крачки от тях видяха натрупани сухи листа: това беше постелята на принца.

Прегледаха цялото подземие, но не откриха никаква следа от Сандокан.

Изведнъж краката на Яниш удариха в нещо металическо. Той се наведе и вдигна предмета.

— Ножът на Тигъра! — каза той. — Бил е принуден да се бие с онези кучета! Войниците на кръвожадния узурпатор са го изнесли от подземието. За да се спасят от гнева на Дола и на Ситасива, нещастниците са им занесли нашия скъп Сандокан! Да се качваме! Нямаме вече работа в храма! Сега ще трябва да се опитаме да изтръгнем Сандокан от ноктите на онези кръвопийци!

В ДВОРЕЦА НА СИТАСИВА

Предположението на ексмахараджата на Асам се потвърди. Бягството на принца, затворен от седем години в тъмницата на храма, бе хвърлило в ужас войниците. Върху техните глави щеше да се излее гневът на Ситасива и на Дола.