Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 43

Те се мъчеха да си отворят път към изхода на храма и чакаха Сандокан да им се притече на помощ, но не знаеха, че факирът е мъртъв и че Тигъра на Малайзия няма да успее да се изкачи горе.

В тези мигове Еллора бе успяла да стигне до изхода с баща си, а Яниш и Хирундо, след като можаха да се измъкнат между колоните, се озоваха на открито.

Осемте войника, останали живи, се спуснаха към отвора на подземието.

— Хвърлете ми въжето, за да се изкача! — извика Сандокан, който не можеше да разбере какво се бе случило горе.

Войниците проумяха, че принц Амравати е вече беглец, и бяха обзети от ужас, тъй като знаеха каква участ ги очаква.

ИЗЧЕЗВАНЕТО НА САНДОКАН

На площада пред храма стояха двата слона, с които бяха дошли войниците за смяната на караула.

— Най-напред трябва да спасим принц Амравати — каза Яниш, — бързо на слона!

Луната, изскочила иззад облаците, освети площада.

Подкрепян от Еллора и Хирундо, Амравати се покачи на единия слон. Гората ечеше от дрезгавия му кошмарен смях. Продължителният и мъчителен затвор бе лишил принца от съзнанието му.

— Настигнете приятелите! — заповяда Португалеца. — Надявам се, че Сандокан се е измъкнал, а ако не е успял, ще намеря начин да проникна в храма, за да не го оставя да попадне в ръцете на диваците!

Но Яниш не успя да изпълни своето намерение.

Бронзовата врата се разтвори и четирима войници, започнаха да стрелят към бегълците.

Яниш се изкачи бързо по малката стълба, която висеше от гърба на втория слон, докато първият, подтикван от Хирундо, вече се отправяше към пътя през гората. Португалеца отговори на изстрелите на войниците с два револверни гърмежа, после се прилепи към врата на слона.

За кратко време дойдоха до лагера, но го намериха празен,

— Какво ли се е случило с нашите приятели? — по пита Яниш силно обезпокоен.

— Сигурно са се били срещу войниците, които идваха към храма — отвърна Хирундо, — ние чухме гърмежите.

— Сигурно не са много далече — забеляза Еллора и с неописуема мъка разгледа лицето на баща си.

В това лице нямаше нищо човешко.

Откъм дълбочината на гората се разнесе шум, веднага след това някой извика:

— Еллора!… Сандокан!… Яниш!…

— Те са! — каза Португалеца. — Да идем при тях! Хирундо нададе бойния зов на тигърчетата и слоновете тръгнаха през гъстата гора.

— Принц Амравати е спасен! — извика Хирундо, когато съзря слоновете на другарите си.

Радостен вик се изтръгна от гърлата на тигърчетата, които заобиколиха слона, върху който беше принцът.

— Но нещастникът е полудял! — каза Яниш.

— Луд?! — прошепна отчаян глас.

Беше Нандар, приближил се към новодошлите.

— Нека слезе, за да го видя — добави старецът силно развълнувано.

— Да, свалете го — нареди Яниш. — Тук сме на сигурно място! Онези кучета няма да могат да се отдалечат от храма, тъй като им взехме слоновете.

— Ами Сандокан? — запитаха тигърчетата в един глас.

Тъжна сянка премина през лицето на Португалеца.

— Дано е успял да се измъкне! — прошепна той.

Докато Еллора, Хирундо и двама малайци помагаха на Амравати да слезе, Яниш разказа накратко всичко онова, което се бе случило в храма, Но той не знаеше, че факирът не бе успял да хвърли навреме въжето и че револверен изстрел го бе проснал на пода.