Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 20

Моят верен слуга Бизла донесе стълба, по която се изкачих на дървото, а него изпратих да бди кой излиза и кой влиза при принцесата.

Свит върху дървото, можах да наблюдавам прозорците й-

Градината беше пуста: всички придворни слуги се бяха събрали в голямата зала в очакване на щастливото събитие.

И аз чаках с нетърпение. Сякаш някой ми казваше, че магьосницата е решила да стори нещо лошо.

И не сгреших.

След два часа чакане чух леки стъпки по пясъка.

Обърнах се и погледнах към пътеката, откъдето идваше шумът. Някакъв мъж се приближаваше към двореца. Беше наметнат с широк шал и носеше пакет в ръцете си. Спря се под прозорците на принцесата.

Изведнъж чух леко съскане. Изтръпнах, защото така съскат змиите кобри. Помислих, че носи кобра, за да я остави в леглото на принцесата. Но скоро разбрах, че той самият бе изсъскал така: сигурно това бе условен знак.

И ето че магьосницата се появи на прозореца.

Спусна кошница с въже, мъжът я взе, извади нещо. изпод наметалото си и го постави вътре. След това се върна по същия път, като продължаваше да крепи предмет под наметалото си.

Какво се беше случило?

Докато се мъчех да проумея, магьосницата се отдръпна от прозореца, а след малко придворните нахлуха в стаята.

Истината изпъкна ясно в ума ми.

Магьосницата бе разменила децата. Човекът, който се бе появил в градината, бе донесъл друго дете.

Какво да сторя? Да извикам, за да предупредя принца за престъплението? Но в това време мъжът щеше да избяга! Трябваше да му попреча да отнесе детето!

Слязох и се затичах след него. Той бе достигнал стената, която заобикаляше двореца, и се мъчеше да се прехвърли през нея.

Наблизо имаше врата, за която носех в себе си ключ. Изтичах към нея. В това време при мен дойде верният ми Бизла:

— Господарю, роди се принц! Но какво ще правиш, господарю?

— Извършиха престъпление — отговорих аз, — трябва да настигнем човека, който отнася истинския принц!

Излязохме на пътя, който заобикаляше царските градини.

За щастие нощта бе ясна: луната осветяваше пътя и ние виждахме грабителя.

— Ето го! — казах. — Трябва да го настигнем!

Затичахме. Бизла, много по-млад и гъвкав от мен, ме изпревари скоро.

Когато видя, че го преследваме, човекът спря. Бизла бе на няколко крачки от него.

Чух силен гърмеж. Човекът бе стрелял в моя слуга. Бизла падна. Аз продължих да тичам. Човекът тръгна по странична пътека. Последвах го.

Пътеката водеше към близкото оризище. Когато излязох пред него, видях слон и няколко мъже, които чакаха напрегнато.

Този, когото преследвах, приближи към тях и им каза нещо.

Веднага след това те се хвърлиха срещу мен.

Бяха петима, доста по-млади.

Скоро ме повалиха, вързаха ме и ме хвърлиха в къщичката на гърба на слона.

Наблизо бе кошницата, която бе спусната от прозореца, вътре лежеше бебе, завито в бял шал.

Оризището бе пусто. Никой не бе видял какво бе станало. Дори и часовите, които пазеха северната страна на двореца. Горичката закриваше оризището.

Слонът потегли.

— Какво ти дойде на ума да се месиш в нашите работи? — каза човекът, когото бях проследил. — Ще платиш скъпо за любопитството си!