Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 21

Събитията се развиха толкова бързо, че бях като замаян. Кои бяха тези хора с жестоки лица, облечени като разбойници? Къде ме водеха? На кого носеха новороденото, заменено с друго бебе?

Седем топовни гърмежа отекнаха в спокойната нощ

— Родило се е момче! — каза един от шайката. — Пожелаваме щастие на новороденото! Но да излезем по-скоро от града, докато не са забелязали това, което стана!

Излязохме от оризището и продължихме по един приток на реката Вайн.

„КАПАЛИКА“, ИЛИ „МЪЖЕТЕ НА ЧЕРЕПА“

Моряците слушаха замаяни. Старецът си пое с мъка дъх и продължи:

— Една от онези лодки, които наричаме бангле, чакаше на безлюдния бряг на Вайн. Грабителите ме принудиха да сляза от слона, след това слязоха и те. Горе остана само оня, който караше слона.

Човекът, когото бях преследвал и който, изглежда, бе водачът на шайката, се обърна към слоноводача:

— Ще се върнеш в оризището и ще чакаш Дола да излезе от двореца. Ще я качиш и ще я заведеш в храма на Рамтек.

Слонът се обърна към оризището. Разбойниците ме накараха да се кача в банглето и взеха веслата.

Лодката пое бързо срещу течението.

Мъжете бяха мълчаливи. Поглеждаха ме от време на време, като че ли пресмятаха каква смърт би ми подхождала най-добре.

Новороденото проплакваше, сякаш разбираше страшната участ, която го чакаше.

Неговият плач се забиваше като нож в сърцето ми.

Но не можех нито да говоря, нито да се помръдна.

На няколко пъти се опитах да скъсам въжетата, с които бях вързан, но не успях и разбойниците ми се подиграха:

— Напразно се трудиш — каза главатарят, — вързахме те доста добре, защото не си млад, но си доста силен. Що за глупава мисъл ти е дошла в главата да проследиш нашия приятел! Можеше да си останеш съвсем спокоен в двореца и да празнуваш щастливото събитие. Ние извършихме добро дело! — продължи със злъчен смях разбойникът. — Принцът чакаше момче, цялата Гондвана чакаше момче! И ето, задоволихме това справедливо желание… Ти видя всичко. Затова е много вероятно утре да бъдат принесени две жертви на ненаситния бог Сива за доброто щастие на новородения господар на Гондвана.

Изтръпнах. Разбрах, че за мен и за малкото същество, което плачеше в кошницата, бе ударил сетният час!

Къде отивахме?

Чух, че произнесоха името на храма на Рамтек. Знаех за съществуването на този древен, сега изоставен храм. Той се намираше близо до столицата, но сред съвсем диви джунгли. Никога не бях предполагал, че това мрачно място ще се окаже свърталище на разбойници.

След три часа плаване лодката спря до брега. Навлязохме в гъста гора. Детето бе престанало да плаче. Първите слънчеви лъчи позлатиха върховете на огромните дървета, когато се озовахме пред развалините на древния храм. На входа бдяха двама пазачи. Заповядаха ми:

— Влез!

Не можех да сторя друго, освен да се подчиня. Всеки опит за бягство би бил лудост. А дори и да знаех, че ще успея да се спася, нямаше да избягам, защото не можех да оставя бедното малко същество на произвола на съдбата.

Влязохме в широка полутъмна зала с изпочупени стари и повалени колони. Когато вратата се затвори зад гърба ни, иззад развалините излязоха четиридесет-петдесет души — мъже и жени.