Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 17

Докато Сандокан, Яниш и тигърчетата се удивляваха пред делото на обитателя на пустия остров, човешко същество изскочи от житото и насочи лъка си срещу тях.

— Еллора, аз съм! … — каза старецът. — Не се плаши. Приближи се. Тези господа са дошли да ни помогнат. Получили са моето послание!… Видя ли, че имах право, като упорствувах в изпращането на посланията. Свали лъка, Еллора! Това са наши приятели!…

ЕЛЛОРА

Тя се подчини. Свали лъка и приближи с плахи стъпки към моряците.

— Присъствието на толкова мъже я уплаши — каза старецът, — ще й простите, господа, освен мен не е виждала хора на острова.

— Татко! — извика девойката и обгърна с изплашен и малко див поглед непознатите. — Кои са тези?

— Добри хора, които са получили нашето съобщение, дето го вързах на крака на патицата — отговори старецът.

— И които са дошли с удоволствие да помогнат на теб, Еллора, и на благородния ти баща! — прибави Яниш, който приближи и леко се поклони на девойката.

— Когато узнаем каква несправедливост има да се поправи, няма да поскъпим силите и смелостта си — Сандокан поздрави и погледна към девойката усмихнат.

Какви тайнствени събития бяха изхвърлили върху този пуст остров тези две човешки същества?

Сандокан и Яниш бързаха да чуят от стареца историята на Еллора.

Луната осветяваше лицето на девойката, която притежаваше необикновена красота. Нейните черти издаваха ясно индийския й произход. Черните големи очи придаваха на лицетО и изключителна прелест; буйната, къдрава коса падаше на красиви букли върху раменете й; от цялото и тяло се излъчваше див чар. Гласът й бе ясен и мек като кадифе.

— Щом като казваш, че са наши приятели — каза Еллора, — трябва наистина да са такива. Да бъдат добре дошли в нашия дом.

— Тези господа са претърпели доста мъки, докато стигнат до острова ни — каза старецът, — те трябва да са гладни и уморени. Дай им да се нахранят и отдъхнат, дъще моя.

— Татко, те са дошли, за да ни спасят. Нашият дом е техен! — Девойката погледна по-дружелюбно към моряците.

— Господа — каза старецът, — ако обичате, последвайте ни. Нашата къща е скромна, но ще има достатъчно място за всички.

Старецът се облегна, на ръката на девойката и се отправи с нея към къщата.

Влязоха и Еллора запали свещ. Стаята бе доста широка, в средата с груба маса и два стола, на стената бяха закачени лъкове и копия, пушки, револвери и няколко домашни съдове, които сигурно бяха взети от корабите.

— Имаме само тези два стола, господа. Не направих други, защото не ни бяха нужни. Седнете! — покани ги старецът.

— Седнете вие, господине. — Сандокан помогна на стареца да седне на единия стол.

— Благодаря… наистина съм уморен, чувствувам, че наближават последните ми дни.

Еллора, която търсеше нещо за ядене из кошниците, закачени по стените, се обърна бързо:

— Не, татко, ти трябва да живееш още дълго! Много дълго!

Старецът поклати тежко глава.

Девойката постави на масата няколко хляба и солена риба. — Нямаме друго. — каза старецът, — рибата е главната ни храна.