Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 15

Яниш излезе пръв на него и другарите му чуха скоро :

— Бързо, приятели! На земята лежи човек!

В този момент луната се изплъзна изпод голям облак и освети нощта.

На брега лежеше наистина възрастен човек. Ексмахараджата се наведе над него с намерение да прослуша сърцето му.

Лежащият бе с изпокъсани моряшки дрехи; дълга, мръсна и невчесана брада скриваше половината лице и се спускаше по гърдите.

Лежеше неподвижно като умрял.

— Жив ли е? — попита Пирата и се наведе също над тайнствения жител на острова, загубен сред океана.

— Сърцето бие — отвърна Яниш, — този старец не е мъртъв, но може би скоро ще бъде.

— Затова гласът му беше толкова слаб — забеляза Сандокан, — не трябва да го оставяме да умре.

— Пулсът става все по-бавен — каза Португалеца.

Сандокан извади от пръста си грамаден златен пръстен, с който имаше навика да не се разделя никога, и го поднесе към ноздрите на стареца. Натисна невидимо копче.

Пръстенът — подарък от факира, който му бе помогнал да изиграе комедията със смъртта, съдържаше някаква индийска течност, която притежаваше силата да влива нови струи живот в един изтощен организъм.

— Ако старецът не отвори очи под влиянието на този пръстен, няма надежда за него! — заяви Сандокан и продължи да натиска невидимото копче.

Не след дълго старецът отвори очи и въздъхна дълбоко.

— Животът му се възвръща! — извика Сандокан и постави пръстена на ръката си.

— Сърцето бие с по-голяма сила — прибави Яниш, — наистина пръстенът ти е омагьосан!

Сандокан взе ръката на стареца и каза:

— Мистър, можете ли да говорите? Както виждате, ние дойдохме, за да ви помогнем; не беше лесно да се промъкнем до острова, но няма да съжаляваме, ако можем да ви бъдем полезни!

— Благодаря! — прошепна старецът със слаб, но ясен глас на индийски.

Опита се да се повдигне.

— Какво правите, мистър! — каза Сандокан.

— Искам да стана — каза старецът, — моля ви, помогнете ми.

Сандокан и Яниш изпълниха желанието му.

Старецът се изправи.

— Сега какво? — запита Яниш, като видя, че той прави опит да проходи.

— Ще ви заведа в моя дом — отвърна тайнственият обитател на рифовете на дявола.

— Къща ли имате? Много добре, мистър! — каза Яниш. — Приемаме с радост вашето гостоприемство. Както виждате, мокри сме до костите!

— В този миг Еллора сигурно се безпокои много — прибави старецът.

— Еллора! — извика Сандокан. — Коя е тя?… Ваша дъщеря?

— Почти моя дъщеря … — отговори старецът с глас, в който се долавяше голяма обич.

— Далеко ли е вашата къща? — запита Яниш.

— Не… половин час път от тук, може би малко повече, защото… нали виждате, не мога да ходя бързо. Днес бях решил, че ще свършат завинаги моите седемдесет години!

— Седемдесет години? — извикаха в хор моряците.

— И от петнадесет години ли сте на този остров? — попита Сандокан.

— От петнадесет! И повече! — отвърна старецът и се облегна на ръката му. — От тука, господа.

Групата навлезе в рядка гора. След стотина крачки дойде до малко възвишение.