Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 16

— Моята къщица е зад онази могила — каза старецът, — сега ще заобиколим.

— Никой ли не се е приближавал до този остров? — попита Яниш. — Никой ли не се е опитвал да ви спаси?

— Никой — прошепна старецът, — корабите, които се опитаха да сторят това, се разбиха в подводните скали и оттогава никой не се доближава до този проклет остров.

— Моряците вярват, че той е обитаван от дявола, който хвърля светкавици върху корабите и ги разрушава! — каза Яниш.

— Не … — въздъхна старецът.

— Те казват, че са виждали дявола, когато движел светкавиците — забеляза Сандокан.

— От петнадесет години ходя на брега, за да движа запалена факла — каза старецът.

— Всяка нощ? Цели петнадесет години? — извика Сандокан.

— Нито една нощ не пропуснах да сторя това! — пошепна странният старец. — Винаги се надявах, че Всевишният ще ни изпрати някого на помощ… Имах право… Ето, вие дойдохте!

— Бяхме се насочили съвсем в друга посока — каза Сандокан, — или по-точно не се бяхме отправили за където и да било, когато стреляхме по патиците… Но как сте прибегнали до това средство? Голяма случайност беше, че вашето послание попадна в ръцете ни.

— Този начин за съобщения — отвърна старецът — опитах с всяка птица, която ми се удаде да хвана на острова: връзвал съм съобщения на краката на гълъби, на албатроси, на жерави и диви патици. Последната бях ударил със стрела.

— Защо не сте писали малко повече думи? — запита Яниш. — Разрешаването на вашия ребус умори доста умовете ни.

— Не можах да направя друго — пошепна старецът, — нямах сили, страхувах се, че ще умра, така както се страхувах и преди малко, когато ви давах знак с факела.

— Как си палите огън? — запита Сандокан.

— Еллора го пали. . .

— Еллора?

— Да … Тя ходи няколко пъти до потъналите кораби. С мачтите си построихме доста сносна къща. Нищо необходимо не ни липсва и аз бих завършил спокойно тук дните си, ако бях съвсем сам и ако не трябваше да поправя една несправедливост…

— Несправедливост ли? — запита Сандокан.

— Да, по отношение на Еллора.

Луната осветяваше пътя на моряците, които бяха заобиколили могилата.

Вик на изненада се изтръгна от устата на Яниш.

— Жито?!

— Да, това е малка нива, която сам засях със жито … От дълги години събираме доста добра жътва.

— Посели ли сте други растения?

— Всичко, каквото ми беше възможно. В един от корабите намерихме различни семена.

В далечината се виждаше висок конус.

— Какво е това? — запита Сандокан.

— Малък угаснал вулкан.

— Угаснал вулкан? — каза Сандокан замислен. Тигъра на Малайзия се бе спрял и наблюдаваше конуса; някаква мисъл се зараждаше в главата му. Яниш попита:

— Какво, братче?

— Мисля, че ако бяхме открили този остров преди десетина години, щяхме да причиним още по-големи главоболия на нашите неприятели!

— Наистина този остров е една непревземаема крепост — забеляза Яниш, — кой знае дали няма тепърва да ни послужи… Както виждаш, на път са да се случат много интересни събития. Този старец скоро ще ни разкаже тайната на Еллора!

Поеха през нивата.

— Ето моята къща — каза старецът.

На двадесет крачки от тях под сребристата светлина на луната се виждаше дървена постройка, покрита с камъни, ниска, но доста широка.