Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 14

— Много добре! — каза Португалеца. Можеш да прибавиш още, че ще намерят и един Яниш, винаги готов да защищава своето братче и да им подготвя номера, които да ги вбесяват!

Моряците хванаха отново веслата и лодката започна да се движи бавно между островчетата.

От време на време Португалеца, за да не забрави доброто си настроение, свиваше ръце като тръба и викаше с цяло гърло:

— Еллора! Еллора! Покажи се на балкона! … Лодката се приближаваше все повече към брега, подводните скали се множаха, все по-непроходими за нея.

— Приближаването става невъзможно — каза Сандокан.

— Сега сме сред самите корали. Не ни остава друго, освен да изядем по няколко сухара и да се върнем без госпожица Еллора.

— Да се върнем? — извика Сандокан. — Само това не!

— А как ще излезем на брега?

— Ще оставим лодката тук и ще напредваме без нея.

— Предлагаш ми да скачам от риф на риф като коза?

— Разстоянието помежду им е толкова малко, че това просто не е невъзможно. Можем да сторим и нещо по-добро.

— Да го чуя!

— Ще направим подвижен мост от веслата и ще го поставяме между островчетата.

— Идеята не е лоша. Достатъчен е мост, не по-дълъг от четири метра. Ще минаваме един по един, но и тогава е опасно. Мостът може да се счупи.

— Щом като съществува опасността да се окъпем, защо да не плуваме от островче до островче?

— Имаш право, Сандокан! Ще плуваме с по една ръка, а с другата ще държим над водата пушките си, а аз ще трябва да нося и цигарите.

Слънцето клонеше към залез; скоро щеше да се спусне синкав здрач. Моряците приеха идеята на Сандокан.

Един от тях остана да пази лодката, другите се отправиха към брега.

Скоро настъпи нощ.

В далечината заблестяха фенерите на кораба.

Ненадейно Португалеца, който се катереше по доста висока скала, извика:

— О, богове на Индия! Ето че дяволът ни дава знаци.

— Къде? — попита Сандокан.

— На острова!

— Какви знаци?

Сандокан стигна до скалата, върху която се бе изправил Яниш.

На разстояние около триста и петдесет метра доста силен огън чертаеше в тъмнината чудновати знаци.

— Дали легендата няма да излезе истина? — каза Яниш. — Дали на острова не живее самият дявол?

— На дявола или на някой друг — каза Сандокан, — трябва да отговорим.

— На това разстояние можем да се разберем и с думи — забеляза Яниш, — освен ако този дявол не е глух и ням. Почакай.

Той приближи ръце до устата си и с всичка сила извика:

— Тука сме!… Получихме писмото ти по птицата! Как е Еллора?

При тези думи светлинните сигнали прекъснаха.

Описаха полукръг надолу и изгаснаха.

Слаб, едва доловим глас достигна до слуха на моряците.

Но никой не можа да разбере нито дума.

— Говори по-силно! — извика Яниш. — Нищо не разбрахме!

Гласът се чу отново.

Този път малко по-ясен.

Сандокан, който имаше по-остър слух, долови думите.

— Какво отвърна дяволът? — запита Яниш.

— Отвърна: „петнадесет години!“

— Петнадесет години ли? — запита Португалеца. — Разбрах, иска да каже, че от петнадесет години дяволът ни чака… Нека почака още няколко часа и ще му направим тържествено посещение!

ТАЙНСТВЕНИЯТ СТАРЕЦ

Моряците продължиха пътя си към острова. Ту във водата, ту по скалите, след час най-сетне стигнаха брега, образуван от работата на милиардите животинки.