Читать «Последните флибустиери» онлайн - страница 2

— Какво желаете, господине?

— От най-хубавото вино: херес, аликанте или порто, стига само да е добро.

Гостилничарят се обърна важно към жена си:

— Разбра ли как умеят да пият французите от велика Франция? Донеси на господина от най-отлежалото вино. Струва ми се, че има няколко бутилки бордо.

— Да, Пепито.

— Е, стига с това Пепито. Аз съм гасконец, а не тореадор от Севиля. Запомни го!

Той издърпа писмото от ръцете й и отново се взря в него.

Може би тъкмо разгадаваше още една дума, когато вратата на кръчмата се отвори и вътре нахълта още един посетител. Както и първия и този беше загърнат в широка, просмукана с вода пелерина. Имаше вид на четиридесетгодишен, макар мустаците му да бяха сиви, а лицето силно загоряло. Подобно на французина, той седна и с такава сила удари по масата, че за малко да я строши напълно.

При този шум кръчмарят погледна свирепо нахалника.

— Гръм и мълнии… — извика. — Да не би днес да има нашествие на сърдити кучета! — Приближи се до новия посетител и като го изгледа от главата до петите, го попита: — Кой сте вие?

— Говори по-малко, кръчмарю на дявола, и ми донеси нещо за пиене. Умирам от жажда и страшно бързам.

— Аз пък не.

— Ей, кръчмарю от ада! — извика непознатият, като отново удари с юмрук по масата. — Ще дрънкаш ли още? Ще ми донесеш ли една бутилка, да или не?

— Не! — отвърна кръчмарят.

Френският благородник избухна в смях, който още повече разгневи войнствения кръчмар.

— Гръм и мълнии!… — извика. — Но за кого ме вземате? Знаете ли, че аз съм гасконец?

Вторият посетител засука мустаците си, облакъти се на масата и го погледна насмешливо.

— Колко са смешни тези гасконци! — каза.

Дон Барехо, собственик на кръчмата „Ел Торо“, дребен гасконски благородник, избухна като бомба.

— Да ме наричаш смешник!… И искаш да пиеш от виното ми?… Аз ще си наточа от твоята бъчва! Панкита! Сабята ми!

Вторият посетител отново избухна в смях, по-бурен от предишния, който разяри кръчмаря.

— Сигурно искаш да те убия — извика дон Барехо.

— Ставаш все по-смешен, приятелю.

— Е, стига толкова, пор Диос! Върви си, или ще те убия като бясно куче. Панкита, донеси ми сабята.

— Жена ти сякаш никак не бърза да види кръвта ми — изрече непознатият, като гледаше втренчено кръчмаря; после, като се обърна към първия посетител, попита: — Не ви ли се струва, господине, че си е все същият този бесен гасконец? Дори и женитбата не го е променила.

Тези думи бяха произнесени малко по-различно от останалите. Дон Барехо, впечатлен от акцента, постоя известно време колебливо, после се хвърли към новодошлия и го притисна силно в прегръдките си, като викаше:

— Гръм и мълнии!… Баскът Мендоса! Дясната ръка на сина на Червения корсар!

— Толкова ли време ти трябваше, за да ме познаеш? — отвърна бискаецът като на свой ред го прегърна.

— Минаха шест години, скъпи приятелю.

— Но ти си все същият. За малко да ми разпориш корема с прословутата си сабя.

— Гръм и мълнии!… Но ти ме накара да изляза от кожата си.

— Направих го нарочно, за да проверя дали моят гасконец е все още гасконец.