Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 129

— Бихте ли го сторил? — помоли Карела.

Майорът отвори един шкаф от неръждаема стомана и извади оттам увеличително стъкло.

— Бихте ли легнал на масата? — обърна се той към Таталия. Таталия се покатери на масата. Докторът намести една лампа така, че да осветява раната на крака на Таталия, и започна да я разглежда през увеличително стъкло. — Как да ви кажа, нараняването би могло да е предизвикано от действието на кучешки предни зъби и резци. Не мога обаче да твърдя това с положителност.

Карела се обърна към юриста.

— Господин полковник, бих искал да задържа и отведа този човек, за да бъде прегледан повторно от медицински експерт и подложен на разпит във връзка с три убийства и един опит за нападение.

— Как да ви кажа, не сме сигурни дали това е кучешко ухапване — избъбра юристът.

— Животинско ухапване е, това е сигурно — отряза Карела.

— И така да е, това не го прави кучешко ухапване. Във вашата съдебна заповед е посочено изрично, че се търси следа от кучешко ухапване. Така че ако това не е кучешко ухапване…

— Вашият лекар каза, че раната би могла да е причинена…

— Казах, че не мога да твърдя това с положителност — обади се лекарят.

— Какво по дяволите става тук? — попита Карела.

— Вие искате от мен да освободя този човек от юрисдикцията на армията — каза юристът — и аз просто нямам…

— Само до приключването на разследването.

— Не съм сигурен дали имам право и на това.

— Тогава какво трябва да направя? Трябва ли да докарам тук окръжния прокурор? — почти кресна Карела. — Добре де, сега ще позвъня и ще го докарам. Къде е телефонът?

— Не се вълнувайте — намеси се полковник Хъмфрис.

— Майната му, как да не се вълнувам. Тук стои човек, който може би е убил трима души, а вие ми предлагате да не се вълнувам. Ще арестувам този човек и ще го отведа и ще взема, ако потрябва, разрешение за това от президента. Нали той е главноком…

— Казах ви да не се вълнувате — повтори Хъмфрис.

— И какво ще правим?

— Почакайте да поговоря с генерала.

— Хайде, разговаряйте.

— След малко ще се върна — рече Хъмфрис и отиде в съседната стая.

Карела чу как започна да се върти шайбата на телефона. Офицерите гледаха през прозореца и избягваха погледа му. Таталия бе превързал повторно раната и се обличаше, когато Хъмфрис се върна в стаята.

— Генералът даде разрешение — каза.

* * *

Работата обаче съвсем не се оказа проста. Таталия трябваше да бъде придружен от юриста, който пое защитата на неговите права. Това всъщност не беше лошо, ако човек се замисли, нали така беше прието в тази страна. Нека за миг си представим, че Таталия не беше човекът, който беше убил Джими и Изабел Харис и Хестър Мейтиесън. Нека си представим, че не бе човекът, който бе нападнал стария Юджийн Мейслън и бе ухапан от неговото куче Ралф. Може пък човекът да е бил ухапан от жена си или от нейното котенце, и това става, нали? Именно затова бе необходимо присъствието на полковник Антъни Лумис, за да може армията да е сигурна, че ченгетата от 87-и участък няма да налагат Таталия с гумени маркучи. Днешните ченгета не правеха това, но Лумис не го знаеше.