Читать «Мисли и парадокси» онлайн - страница 4

На тоя свят, гдето се живее само с печалба, на мене не ми достига твърде малко — един слог; аз донесох тук само моята печал.

Блазе, триж блазе на ония, които пишат с радост и за удоволствие. Когато вземам молива, струва ми се, че сядам на зъболекарски стол.

Оставиш ли нашенеца при пари или при жена — рядко може да излезе, без да е забъркал някоя каша.

Ненавиждам тълпата — дори ако се състои от мобилизирани мъдреци.

Не мога да се привържа към демокрацията: тя е преди всичко тържество на неграмотността.

Братя мои! Като ви гледам и слушам, из ден в ден все повече се чудя как все пак продължава криво-ляво да съществува тая безпомощна държавица. Братя мои! Ами че вие нямате нищо, нищо от онова, което трябва. Вместо всичко, което ви липсва, някой ви е дал едно фатално изобилие от… права. Братя мои! Нашият съд отсъжда не само затвор, но и отнемане правата за 2-3-5 години. Бих ви простил затвора, но бих ви отнел правата отведнъж за сто години, братя мои.

Ораторът е твърде интересно явление за наблюдаване. Нашият оратор, който, като пипне веднъж катедрата, съвсем не иска да я остави. Той говори, говори, говори… Ще каже всичко, що знае, и всичко, що не знае. Сякаш не престава да си мисли жестоката мисъл: хванах ли ви сега, мъчно ще се отървете от мене. И като го слушаш, неволно си мислиш: горкият, навярно у тях жена му не го оставя да гъкне, та той ще си отмъсти на нас, невинните слушатели…

Не съм срещал човек природно умен, който да има високо мнение за жената. Не съм срещал природно умен българин, който да не е стигнал най-сетне до убеждението, че първопричината за нашите нещастия е конституцията, уви!

Една от трагедиите на българина е тая, че с вървежа на годините ние ставаме все по-нищожни. Ние не зреем, а креем. Стареем, без да растем. И когато дойде възрастта, която в чужбина се сочи като един лъчезарен връх на тържествено шествие все по-нагоре, възрастта, с която там почват за таланта нови, едно от друго по-бляскави завоевания — за нашия талант, като го разгледаш по-отблизо, можеш да кажеш, в най-щастливия случай, само едно: — Тиха лудост в пълен разцвет!

Слава Богу, вече не звъни така зловещо и страшно, както преди, безответният въпрос на Отца Паисия: — Поради что се срамиш да се наречеш болгарин? — Аз знам вече поради что, велики отче, и ако ти беше сега жив, навярно и ти сам щеше да се срамуваш — и нямаше да ме питаш…

Как е тежък и нетърпим старият Шекспиров Хамлет! Тия вечни мъдрувания, тия театрални надути пози — кой би могъл да понесе такъв живот днес?! Ние, съвременните Хамлетовци, не се блъскаме, не крещим, не убиваме, нито се самоубиваме, не търсим и не чакаме. Ние седим безмълвни на брега, а мътните вълни на живота бушуват край нас. Ние седим там гърбом и, замечтани, слушаме някаква въображаема далечна музика на непознати инструменти. И се усмихваме глупаво и скръбно. И не държим знаменити дотегливи монолози за живота и смъртта. В едната ни ръка е весела чаша, пълна с фалшиво вино, в другата — череп, но не черепът на Йорика, а на едно добре изпечено агне…