Читать «Зимна луна» онлайн - страница 45

Днес всекидневната разходка на Едуардо го отведе към източния край на гората и през откритите полета — на юг. В единайсет сутринта денят беше слънчев, температурата приближаваше десет над нулата. На север се отдалечаваха цяла армада от високи бели облаци. Той беше облечен в дрехи подобни на войнишките и фланелена риза. Толкова се беше разгорещил от разходката, че нави ръкавите си. На връщане посети трите гроба на запад от дърветата.

До скоро властите на щата Монтана се отнасяха либерално към създаването на семейни гробища върху частен терен. Малко след като придоби ранчото, Стенли Куотърмас реши, че иска да прекара цяла вечност тук, и получи разрешение за дванайсет гробищни парцела.

Гробището се намираше на малък хълм близо до високите гори. Тази свещена земя беше очертана само от висока трийсетина сантиметра каменна оградка и еднометрови колони на входа. Куотърмас не искаше да препречва панорамната гледка към долината и планините. Сякаш си мислеше, че духът му ще седи върху гроба и ще се наслаждава на пейзажа като призрак от някой стар черно-бял филм.

Мястото, проектирано да побере дванайсет надгробни плочи, беше заето само от три. Куотърмас, Томи и Маргарит.

В съответствие с последната воля на продуцента надписът на първия монумент гласеше:

„Тук лежи Стенли Куотърмас, починал преди да му дойде времето, защото трябваше да работи с адски много актьори и сценаристи“.

Отдолу следваха датите на неговото раждане и смърт. Когато самолетът му се разби, той беше на шейсет и шест. Въпреки това, дори и да беше на петстотин години, той пак би твърдял, че животът му е бил твърде кратък. Той беше човек, който се радваше на живота с цялата си огромна енергия и страст.

На надгробните плочи на Томи и Маргарит нямаше хумористични епитафии. Само „обичан син“ и „обичана съпруга“. И двамата много липсваха на Едуардо.

Най-тежкият удар за него беше смъртта на сина му, който беше убит, изпълнявайки задълженията си преди малко повече от година. Беше на трийсет и две години. Поне Едуардо и Маргарит се бяха радвали на дълъг съвместен живот. За един мъж беше ужасно да надживее собственото си дете.

Искаше му се сега да са отново с него. Това желание често го спохождаше и фактът, че нямаше никакви шансове то да се изпълни, обикновено го караше да изпада в меланхолия, от която трудно излизаше. В най-добрия случай, копнеейки да види отново съпругата си и сина си, той се потапяше в спомени, като възкресяваше най-щастливите си дни от отминалите години.

Този път обаче познатото желание не го обсеби, защото беше обладан от страха. Леденият вятър сякаш свиреше през гръбначния му стълб, като че той беше кух.

Ако сега се обърнеше, нямаше да се изненада, ако видеше някого. Беше сам.

Небето беше синьо, като и последните облаци бяха изчезнали от северния хоризонт. Обаче все още беше хладно. Той спусна ръкавите си и ги закопча.