Читать «Зимна луна» онлайн - страница 27

В гърлото й заседна буца и тя преглътна трудно. Не можеше да говори. Макар че той беше в безсъзнание, не искаше да му говори, докато не се увереше, че може да се контролира. Някъде беше чела, че дори пациентите в кома чуват какво говорят хората около тях, на някакво дълбоко подсъзнателно ниво могат да разберат насърчителните думи и те да им подействат. Тя не искаше Джак да улови треперенето от страх или съмнението в гласа й — или каквото и да било друго, което можеше да го разстрои или да усили страха и депресията, които вече го бяха обзели.

В стаята цареше пълна тишина. Звукът на кардиомонитора беше изключен и линиите на сърцето се виждаха само на екрана. Богатият на кислород въздух струеше толкова слабо от тръбичката пред носа му, че тя едва го чуваше, и то само когато се навеждаше по-близо до него. Шумът от дишането му също беше слаб, като на спящо дете. Навън барабанеше дъждът, тропаше и се плискаше по прозореца, но това бързо се превръщаше във фонов шум, още една форма на тишината.

В момента повече от всичко на света тя искаше да хване ръката му. Но ръцете му бяха скрити под дългите ръкави на, ортопедичния костюм. Иглата на системата изчезваше някъде под единия ръкав.

Тя колебливо докосна бузата му.

Накрая каза:

— Тук съм, скъпи.

Той с нищо не показа, че я е чул. Нито очите, нито клепачите му помръднаха. Сивите му устни останаха леко разтворени.

— Д-р Прокноу каза, че всичко ще бъде наред — продължи тя. — Ще си тръгнеш излекуван оттук. Заедно ще се справим. По дяволите, преди две години, когато моите родители ни дойдоха на гости за една седмица, ето това беше истинско изпитание. Майка ми не спря да хленчи в продължение на седем дни, а баща ми се напиваше и се караше. Твоето е бял кахър в сравнение с това, не мислиш ли?

Никакъв отговор.

— Тук съм — продължи тя. — И ще остана тук. Няма да ходя никъде. Само аз и ти, нали така?

На екрана на монитора светлозелената трепкаща светеща линия отбелязваше сърдечната-активност, която вървеше без прекъсване и пиукане, слабо, но стабилно. Ако Джак беше чул какво му каза тя, сърцето му не беше реагирало на нейните думи.

В ъгъла имаше стол с права облегалка. Тя го премести до леглото. На посетителите в интензивното отделение беше разрешено да остават не повече от десет минути на всеки два часа, за да не изморяват пациентите и да не пречат на сестрите.

Старшата сестра на отделението, Мария Аликанте, беше дъщеря на полицай и позволи на Хедър да не спазва правилата.

— Остани при него колкото искаш — каза й тя. — Слава Богу, че подобно нещо не се случи с баща ми. Винаги очаквахме, че ще стане, но никога не стана. Той се пенсионира преди няколко години, точно когато в този град започнаха всички да полудяват.

Приблизително на всеки час Хедър излизаше от отделението, за да поговори няколко минути с колегите на Джак. Лицата постоянно се сменяха, но никога не оставаха по-малко от трима. Често бяха шест-седем, мъже и жени в униформи, детективи в цивилни дрехи.