Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 265

— Той уби човек — напомни Дъсти на майка си, защото за него никакви доводи не можеха да променят истината.

— Онзи човек беше лунатик, маниак, психопат с оръжие — настоя Клодет.

— Бях му взел оръжието.

— Така казваш ти.

— Това е истината. Щях да се справя с Ерик.

— Ти не можеш да се справиш с нищо. Напусна училище и си изкарваш прехраната като бояджия.

— Ако питаха клиентите, аз щях да бъда на корицата на „Таймс“, а Дерек — в затвора и да плаща на пациентите си, чийто живот е объркал — рече Дъсти, съзнавайки, че не трябваше да го казва, но не можа да се сдържи.

— Неблагодарно копеле.

— Не започвайте отново. Никога няма да спрете, ако започнете сега — замоли ги Скийт, който беше на път да се разплаче.

Дъсти проумя истината в думите му. След толкова много години на безропотно мълчание и преглътнати обиди, той се изкушаваше да поправи всички злини с един-единствен ужасяващ изблик. Дъсти искаше да избегне това, но двамата с майка му се бяха отправили стремглаво по наклонената плоскост.

— Знам какво видях — настоя Клодет. — И точно ти няма да промениш мнението ми, Дъсти.

— Ти не беше тук. Не си видяла нищо.

Марти се приближи до тях. Тя хвана ръката на Дъсти, стисна я и каза:

— Клодет, само двама човека видяха какво стана. Аз и Дъсти.

— И аз видях — гневно заяви Клодет. — Никой не може да ми каже какво съм видяла и какво не. За каква ме мислите? Не съм трепереща от немощ, сенилна, стара кучка, на която можете да кажете какво да мисли и да вижда!

Младши се усмихна. В очите му не се четеше и капка срам.

— Какво ти става? — продължи Клодет. — Не разбираш ли, че животът на брат ти може да бъде съсипан заради такова незначително нещо?

— Убийството е незначително за теб? — попита Дъсти.

И тогава Клодет го зашлеви, после го сграбчи за ризата и го разтърси.

— Няма да направиш това злобно нещо.

— Не искам да съсипвам живота му, майко. Това е последното нещо, което желая. Той се нуждае от помощ. Не разбираш ли?

— Не се опитвай да го съдиш, Дъсти. — Тя вложи всичката си омраза, произнасяйки името му. — Една година в колеж не те прави магистър по психология. Ти не си нищо друго, освен несретник.

Скийт се разплака.

— Майко, моля те…

— Млъкни, Холдън. Ти не разбираш нищо и по-добре не се преструвай, че разбираш. И без това никой не ти вярва, защото си се разкапал.

Марти дръпна Скийт настрана. Младши се ухили подигравателно, докато гледаше Скийт.

Изведнъж Дъсти бе осенен от прозрение.

Младши беше красив като майка си. И умен. На нейната възраст той щеше да бъде последното й дете и единственото с изгледи да отговори на очакванията и надеждите й. Младши беше последният й шанс да бъде не само жена на идеите и съпруга на мъж с идеи, но и майка на дете с идеи. Това беше последната й възможност да бъде свързана с идеите, които можеше да променят света, защото първите й трима съпрузи се бяха оказали хора, чиито големи идеи бяха безпочвени и се спукаха като балони при първото убождане. Дори Дерек, въпреки огромния си успех, беше незначителен и Клодет го знаеше. За нея Дъсти беше твърде твърдоглав, за да осъществи този потенциал, а Скийт — твърде крехък. А Доменик, първото й дете, отдавна беше мъртво. Дъсти не познаваше сестра си. Беше виждал само нейна снимка — мило и нежно малко лице. Младши беше единствената надежда, която бе останала на Клодет. И тя беше твърдо решена да вярва, че душата и сърцето му са красиви като лицето.