Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 267

— Онзи ден ти беше в странно настроение, майко, и аз усетих, че ще се случи нещо ужасно. Ти извади снимката на Доменик.

Клодет вдигна юмрук, сякаш за да го удари, но после отпусна ръка.

В известно отношение това беше най-трудното нещо, което Дъсти бе правил. Но, от друга страна — толкова лесно, че го уплаши, защото щеше да има огромни последствия.

— Тогава за пръв път видях онази снимка и разбрах, че съм имал сестра. Ти носеше снимката със себе си из къщата в онзи ден. Не можеше да престанеш да я гледаш. И късно следобед я видях на пода в коридора пред стаята ми.

Клодет отмести поглед от Дъсти.

Той я хвана за ръката и я принуди да го погледне в очите.

Младши престъпи напред, за да я защити.

— По-добре вземи арбалета си и го зареди — предупреди го Дъсти. — Защото няма да се справиш с мен без него.

Макар че насилието в очите на момчето беше по-ожесточено от гнева на майка му, Младши отстъпи назад.

— Влязох в стаята — продължи Дъсти. — Ти не ме чу. Скийт беше в креватчето си. Ти стоеше над него и държеше възглавница. Дълго стоя така. После сложи възглавницата на лицето му. И каза нещо. Не помня какво. Но разбра, че съм там и… спря. Тогава не знаех какво щеше се случи. Но… години по-късно разбрах, но не исках да го повярвам.

— О, Господи — възкликна Скийт. — Мили Боже.

Макар да вярваше в силата на истината, Дъсти не знаеше дали това разкритие ще помогне, или ще навреди на Скийт. Той се измъчваше от мисълта за пораженията, които може да нанесе, и когато за миг в стомаха му се надигна вълна на гадене, предположи, че ще повърне кръв.

Клодет бе стиснала зъби толкова силно, че мускулите на челюстите й потрепваха.

— Преди минути те попитах дали убийството е незначително за теб, майко. Въпросът дори не те накара да се замислиш. Странно е, защото това е голяма идея. Заслужава обсъждане, ако не друго.

— Свърши ли?

— Не съвсем. След като толкова много години търпях тези глупости, спечелих правото да довърша онова, което искам да кажа. Знам най-лошите ти тайни, майко. Всички ние сме страдали заради тях и още ще страдаме…

Клодет впи нокти в ръката му, остави кървави дири и се изтръгна от хватката му.

— Ако Доменик не страдаше от синдрома на Даун, ако не й бях спестила непълноценния живот и ако сега беше жива, нямаше ли да е по-лошо? Безкрайно по-лошо?

Дъсти нямаше представа какво има предвид майка му.

Младши застана по-близо до нея. Двамата се хванаха за ръце, черпейки сили един от друг.

— Синдромът на Даун поне е очевидно състояние. Ами ако тя изглеждаше нормална, но после… когато пораснеше… какво щеше да стане, ако се окажеше като баща си?

Бащата на Доменик, първият съпруг на Клодет, двайсет години по-възрастен от нея, психолог на име Лийф Райстър беше студен като риба, с воднисти очи и тънки като молив мустаци и за щастие, не бе играл роля в живота на Дъсти и Скийт. Но не беше чудовище, както намекваше Клодет.

Преди Дъсти да изрази озадачеността си, Клодет изясни въпроса:

— Ами ако тя станеше като Марк Ариман? Казваш, че той пали къщи, застрелва хора и е социопат, и онзи луд човек, който лежи мъртъв там, долу, е свързан с него. Е, щеше ли да искаш детето му за сестра?