Читать «Лотарията» онлайн - страница 29

Лу Ан извървя бавно останалия път до дома. Думите на Бени Тайлър бяха определили решението й. Щеше да събере колкото можеше багаж от караваната и да изпрати някого за останалото. За известно време щеше да отседне у Бет. Тя й го бе предлагала неведнъж. Имаше стара паянтова къща, но пък с много стаи и след смъртта на съпруга й единствена компания й бяха две котки, за които Бет се кълнеше, че са по-щури и от нея. Ако трябваше, Лу Ан щеше да води Лиса в класната стая със себе си, но щеше да получи гимназиална диплома и после може би да постъпи в общинския колеж. Щом Джони Джарвис бе успял, и на нея щеше да се удаде. А мистър Джаксън да си търси друг, който „с радост“ щеше да заеме мястото й. Всички тези отговори на житейските дилеми я връхлетяха тъй бързо, че се уплаши главата й да не гръмне от внезапното облекчение. Майка й все пак й бе проговорила, може би по заобиколен начин, но вълшебството бе подействало.

— Никога не забравяй скъпите покойници, Лиса — прошепна тя на момиченцето. — Човек не знае кога ще му потрябва помощта им.

Щом приближи караваната, Лу Ан забави ход. Предния ден Дуейн разполагаше с куп пари. Кой знае колко му бяха останали. Имаше ли няколко долара в джоба, бързаше да почерпи всички в кръчмата. А с тая пачка под дюшека бог знае докъде беше стигнал. Нямаше представа как я е получил. Още една причина да го напусне час по-скоро.

Когато свърна при завоя, от близкото дърво излетя ято косове и я подплаши. Погледна ги ядосано за миг и продължи да върви. Но щом караваната се показа пред очите й, тя рязко спря. Отпред бе паркирана кола. Голяма, с подвижен покрив, лъскавочерна, с бели гуми, а на капака имаше хромиран орнамент, който от разстояние напомняше жена в неприличен акт. Дуейн караше очукан пикап, който му бе вдигнат за неправилно паркиране, доколкото Лу Ан знаеше. Никой от приятелчетата му не караше такава натруфена кола. Какво ставаше, дявол да го вземе? Нима Дуейн напълно бе превъртял, та да купи тоя хамбар? Прокрадна се до автомобила и взе да го разглежда, като държеше под око и караваната. Седалките бяха от бяла кожа с виненочервени ленти. Вътре колата бе безупречно чиста. Излъсканият до блясък часовник на таблото ослепяваше очите, когато върху него попаднеше слънчев лъч. По седалките нямаше нищо, което да й подскаже кой е собственикът. Ключовете висяха на стартера с верижка, към която бе прикрепена миниатюрна бирена кутия. Помежду таблото и предната седалка в специално гнездо лежеше телефон. А може би наистина това чудо принадлежеше на Дуейн. Но тогава значи бе похарчил всички ония пари.

Тя бързо се изкачи по стълбите и се ослуша. Като не чу нищо, реши да влезе. Последния път го бе ступала добре и пак можеше да го направи.