Читать «Лотарията» онлайн - страница 27

В заведението бе взела решение веднага след работа да се обади на Джаксън. Бе й казал, че е на разположение по всяко време, и тя бе сигурна, че независимо от часа той ще вдигне слушалката при първото позвъняване. Да каже „да“ изглеждаше най-лесното нещо на света. И най-разумното. Сега тя бе на ход. След двайсет години, изпълнени със скърби, разочарования и дълбоко отчаяние, които се връщаха при нея като бумеранг, боговете най-сетне й се бяха усмихнали. От милионите тъкмо името на Лу Ан Тайлър бе излязло в тройна комбинация на игралния автомат. И никога повече нямаше да се случи, в това тя бе твърдо убедена. Сигурна бе също тъй, че другите хора, за които бе чела във вестника, се бяха обадили по телефона. Никъде не пишеше, че някой от тях е имал неприятности, а такава новина щеше да гръмне, защото в бедния район, където живееше, всички играеха на лотарията в отчаяно усилие да отхвърлят безнадеждната си бедняшка съдба. Някъде помежду излизането си от заведението и качването на автобуса обаче нещо дълбоко в нея й бе подсказало да не вдига телефона, а да потърси нечий съвет. Често идваше тук да поговори, да остави цветя, които беше набрала, или да почисти вечното жилище на майка си. В миналото в много случаи й се бе струвало, че действително може да осъществява връзка с майка си. Никога не бе чувала гласове; всичко бе по-скоро на ниво сетива и чувства. Често тук бе обладавана от еуфория или дълбока тъга и тя ги отдаваше на контакта на майка си с нея, която изказваше мненията си за неща, свързани с Лу Ан, като ги прокарваше направо в съзнанието й. Знаеше, че лекарите би ха я обявили за луда, но това не отнемаше нищо от убедеността й.

— В момента се надяваше да чуе съвет как да постъпи. Майка й я бе възпитала добре. Лу Ан никога не бе изричала лъжа, докато не заживя с Дуейн. После измислиците започнаха да идват някак от само себе си, бяха просто средство за оцеляване. Ала никога не бе откраднала нищо през целия си живот, нито бе извършила нещо нередно, доколкото й бе известно. През годините бе запазила достойнството и самоуважението си и това й създаваше приятно чувство. Помагаше й да се пребори с трудностите на всеки нов ден, когато този ден съдържаше мъничко надежда, че следващият ще е по-различен, по-добър.

Ала днес нищо не се получаваше. Шумната косачка се приближаваше, а движението по пътя се бе усилило. Тя отвори очи и въздъхна. Нещо не беше наред. Тъкмо днес майка й бе недосегаема за контакт. Изправи се и понечи да си тръгне, когато я обзе неясно чувство. Никога преди не го бе изпитвала. Очите й неволно се насочиха към друга част на гробището, към един парцел на петстотин метра встрани. Нещо я теглеше натам и тя не хранеше съмнения какво е то. С широко разтворени очи и с крака, движещи се от само себе си, Лу Ан прекоси широката асфалтова алея. Инстинктивно притисна Лиса към гърдите си, сякаш детето можеше да бъде засмукано от силата, която притегляше Лу Ан към епицентъра си. С приближаването й към мястото небето сякаш ужасно се смрачи. Шумът от косачката бе изчезнал, колите спряха да се движат по пътя. Единственият звук идеше от вятъра, свирещ над полегналата трева между изронените надгробни паметници. Тя спря с развяна назад коса и погледна надолу. Бронзовата плоча бе в същия стил като на майка й, а и фамилията бе същата: Бенджамин Хърбърт Тайлър. Не бе стъпвала тук от смъртта на баща си. Стискала бе здраво ръката на майка си. И двете никак не се чувстваха натъжени, но бяха длъжни да се покажат такива от приличие пред многото приятели и роднини на покойника. По странен, но не съвсем необичаен начин Бени Тайлър се ползваше с огромна популярност пред всички освен пред собственото си семейство, защото бе сърдечен и щедър към другите, но не и към семейството си. Видът на пълното му име, гравирано върху метала, я накара рязко да поеме дъх. Сякаш буквите бяха изписани върху врата, която щеше да се отвори и отвътре да се появи самият човек. Започна да отстъпва назад и тогава натрапчивото чувство, което бе усетила при гроба на майка си, отново я връхлетя. Не другаде, а точно тук. Почти виждаше нишки, подобни на паяжина, да се точат над гроба и да се извиват, подхванати от вятъра. Обърна се и побягна. Дори и с Лиса на ръце спринтираше със скорост, която би накарала мнозина олимпийци да настръхнат от завист. Без да забавя крачка, прелетя през входа на гробището. Не беше стиснала здраво очи, нито се бе вслушвала особено напрегнато. И все пак думите на Бени Тайлър се бяха издигнали от гроба и бяха проникнали в съзнанието на единственото му дете.