Читать «Десетата улика» онлайн - страница 2

— Първо да свършим с това — настоя О’Гар, — после ще го видите.

Докато Чарлс Гантворт отделяше вещите, и аз им хвърлих едно око. Празна кутийка за бижута, бележник, три писма в разкъсани пликове, адресирани до покойния, някакви други документи, връзка ключове, писалка, две бели ленени носни кърпи, два патрона за пистолет, златен часовник със златен нож и златен молив, закачени за него на златно-платинена верижка, два черни кожени портфейла, единият — чисто нов, а другият — съвсем износен, пари — банкноти и монети, и малка портативна пишеща машина, поизкривена и оплескана с кръв и косми. Някои от другите неща също бяха изцапани с кръв, други — не.

Гантворт отдели часовника с ножа и молива, ключовете, писалката, бележника, носните кърпи, писмата и другите документи и по-опърпания портфейл.

— Тези бяха на баща ми — каза ни той. — Другите не съм ги виждал. За парите не мога да кажа, разбира се, не знам колко е носил.

— Сигурен ли сте, че нищо от останалите неща не е било на баща ви? — попита го О’Гар.

— Така мисля, но не съм сигурен. Уипъл знае по-добре. — Обърна се към мен. — Мъжът, който ви отвори тази вечер. Той се грижеше за баща ми и със сигурност може да каже дали някоя от тези вещи е била негова, или не.

Един от детективите отиде да се обади по телефона на Уипъл да дойде веднага. Разпита поех аз.

— Липсва ли нещо, което баща ви обикновено носеше у себе си? Нещо ценно?

— Не мисля. Всичко, което би взел, като че ли е тук.

— В колко часа излезе от къщи?

— Преди седем и половина. Може дори да е било седем.

— Имате ли представа къде е отишъл?

— Не ми каза, но предположих, че отива при госпожица Декстър.

Лицата на детективите блеснаха и погледът в очите им се изостри. Както навярно и моят. Безброй са убийствата, в които няма замесена жена, но малко от тях могат да се нарекат изключителни.

— Коя е тази госпожица Декстър? — включи се отново О’Гар.

— Ами тя… — Чарлс Гантворт нещо се двоумеше. — Той, баща ми, беше много близък с нея и с брат й. Ходеше през ден у тях. Дори подозирах, че смята да се жени за нея.

— Коя е тя, какво представлява?

— Татко се запозна с тях преди шест-седем месеца. Виждал съм ги няколко пъти, но не ги познавам добре. Госпожица Декстър — малкото й име е Крида — е около двайсет и три годишнина, а брат й Мадън е четири-пет години по-голям от нея. Той сега е в Ню Йорк или пътува за там по делова работа на баща ми.

— Баща ви казвал ли ви е, че ще се жени за нея? — О’Гар захапа веднага женската линия.

— Не, но беше съвсем ясно, че здравата е… ммм… хлътнал. Разменихме няколко думи по този повод съвсем скоро, всъщност миналата седмица. Не че сме се карали, а просто за да се изясним. Той говореше така, че, опасявам се, беше решил да се оженят.

— Какво искате да кажете с това „опасявам се“? — веднага се хвана О’Гар за думата.

Бледото лице на Чарлс Гантворт поруменя и той се изкашля притеснено.

— Не ми се ще да злословя по техен адрес. Не допускам… по-точно сигурен съм, че нямат нищо общо с това, което е станало с баща ми. Но не изпитвах добри чувства към тях… не ги харесвах. Смятах ги за мошеници, които се опитват да приберат нечии пари. Татко не беше от най-богатите, но имаше значителни средства. Макар да бе здрав човек, все пак минаваше петдесет и седем достатъчно възрастен, за да подозирам, че Крида Декстър се интересува не от него, а от парите му.