Читать «Десетата улика» онлайн

Дашиъл Хамет

Десетата улика

— Господин Леополд Гантворт не е вкъщи — каза прислужникът, който отвори вратата, — но синът му, господин Чарлс, е тук и може да говорите с него, ако желаете.

— Не, имах уговорена среща с господин Леополд Гантворт за девет или малко след това. Сега е точно девет. Сигурно ще се върне всеки момент. Ще почакам.

— Моля, сър.

Той се дръпна от вратата, за да вляза, пое палтото и шапката ми, заведе ме до библиотеката на Гантворт на втория етаж и ме остави там. Взех списание от купчината върху масата, придърпах до себе си пепелник и се настаних удобно.

Мина повече от час. Захвърлих списанието и започнах да ставам нетърпелив. Мина още един час и вече не ме свърташе на едно място.

Някъде долу часовник започна да отброява единайсет и в стаята влезе млад мъж на двайсет и пет или двайсет и шест, висок и строен, с невероятно бяла кожа и с много тъмни очи и коса.

— Баща ми още не се е прибрал — осведоми ме той. — Жалко, че трябваше да чакате толкова. Мога ли да ви помогна с нещо? Казвам се Чарлс Гантворт.

— Не, благодаря — надигнах се от стола, приемайки учтивото отпращане. — Ще го потърся утре.

— Съжалявам — промърмори той и заедно тръгнахме към вратата.

Вече бяхме излезли в антрето, когато в дъното на библиотеката иззвъня телефонът. Чарлс се върна да вдигне слушалката, а аз останах на прага.

Той разговаряше с гръб към мен.

— Да. Да, да! — После почти извика: — Какво? Да, да — повтори той едва чуто.

Обърна се към мен с посърнало и измъчено лице, с ококорени от ужас очи и зяпнала уста, слушалката още беше в ръката му.

— Баща ми е мъртъв — изпъшка. — Убили са го.

— Къде? Как?

— Не знам. Обадиха се от полицията. Искат веднага да отида.

Той поизпъна рамене и започна да се свестява. Остави слушалката и лицето му сякаш се отпусна.

— Извинете, но трябва…

— Господин Гантворт — прекъснах го, — аз съм от детективската агенция „Континентъл“. Вашият баща се обадил днес следобед и поискал тази вечер да му изпратят детектив. Казал, че нещо застрашава живота му. До договор не се стигна, освен ако вие…

— Разбира се! Наемам ви! Ако полицията още не е заловила убиеца, искам да направите всичко възможно да го хванете.

— Добре! Да вървим в участъка.

По пътя и двамата не обелихме дума. Гантворт караше колата си с бясна скорост през града, надвесен над волана. Трябваше да изясним някои въпроси, но при такова шофиране и най-малкото отклоняване на вниманието му можеше да ни коства живота. Затова не го закачах и си мълчах.

Пет-шест цивилни ченгета ни чакаха пред следствения отдел. Разследването водеше О’Гар, сержант, с куршумовидна глава, който се обличаше като селските пристави по филмите, носеше черна шапка с широка периферия и всичко останало, но това не означаваше, че не го бива. Случвало се бе два-три пъти да работим заедно и се разбирахме прекрасно.

Заведе ни в една тясна канцелария до заседателната зала. Там върху едно бюро бяха поставени десетина предмета.

— Искам внимателно да разгледате тези неща — обърна се сержантът към Гантворт — и да посочите кои са на баща ви.

— А той къде е?