Читать «Десетата улика» онлайн - страница 15

Налегна ме отчаяние и чувство за безпомощност. Водата вече не беше студена. Спокойно вцепенение сгряваше тялото ми. Главата ми престана да кънти. В нея не бе останал и грам усещане. Вече нямаше светлини, само бучащи сирени… сирени… сирени отпред, отзад, от всички страни. Те ме дразнеха, вбесяваха ме.

Ако не бяха сирените, щях да се откажа. Те останаха единственото непоносимо нещо, след като и водата, и умората вече ми бяха приятни. Сирените ме измъчваха. Проклинах ги ядосано и реших да плувам, докато избягам от тях, после да се отпусна сладко в хубавата мъгла и да заспя…

От време на време задрямвах, но веднага някоя от тях изреваваше и ме събуждаше.

— Мамка ти мръсна! Да ти го начукам във фунията! — псувах на глас.

Една от тях избуча зад мен и започна застрашително да се приближава. Обърнах се и зачаках. Появиха се размити, неясни светлини.

Много внимателно заплувах на една страна и гледах да не вдигам шум. Щом тази досада отминеше, щях да си отспя. Когато светлините се изравниха с мен, започнах да се кикотя с глупава гордост — колко хитро се измъкнах, а? Мамицата им на тия сирени…

Изведнъж в мен се върна животът, жаждата за живот.

Закрещях към преминаващия кораб и цялото, ми същество се втурна към него. Между загребванията вдигах глава и се дерях с всичка сила…

Когато за втори път тази вечер дойдох в съзнание, лежех по гръб върху багажа в някакъв камион, който се движеше. Около мен се тълпяха мъже и жени, минаваха край камиона и ме зяпаха с любопитни очи. Надигнах се.

— Къде сме? — изломотих.

Дребен червендалест мъж в униформа ми отговори:

— Току-що пристигнахме в Сосалито. Лежи спокойно. Ще те откараме в болницата.

Огледах се.

— Този кораб кога тръгва обратно за Сан Франциско?

— Веднага.

Изсулих се от камиона и тръгнах назад към палубата.

— Връщам се с него.

След половин час, настръхнал в мокрите си дрехи и стиснал здраво зъби, за да не се разтракат като зарове в чашка, скочих в едно такси пред фериботната гара и се прибрах у дома.

Набързо ударих половинка уиски, разтрих с хавлия цялото си тяло, докато почервенее, и отново се почувствах човек, ако не се смятат огромното изтощение и ужасното главоболие.

Обадих се по телефона на О’Гар и го помолих да дойде веднага, после позвъних на Чарлс Гантворт.

— Видяхте ли се вече с Мадън Декстър? — запитах го.

— Не, но говорихме по телефона. Обади ми се веднага щом пристигна. Предложих му да се видим утре сутринта в кабинета на господин Абърнати, за да поговорим за сделката, която извърши от името на баща ми.

— Можете ли да му звъннете и да кажете, че се налага спешно да напуснете града утре рано и затова бихте желали да идете тази вечер у тях?

— Добре, щом искате.

— Браво! Действайте. Ще ви се обадя след малко и ще отидем заедно.

— Но защо…

— Ще ви обясня, като се видим — прекъснах го и затворих.

Тъкмо привършвах с обличането и О’Гар пристигна.

— Значи все пак изкопчи нещо, а? — подхвърли той още от вратата, защото знаеше, че смятах да хвана Декстър във влака и да го разпитам.