Читать «Сини лещи» онлайн - страница 11

Трябваше и още едно доказателство. Застана до прозореца и притаи дъх зад завесата. В този момент улицата беше пуста. Бе точно по обяд и почти нямаше движение. По едно време на пресечката в другия край на улицата се мярна такси, но то бе твърде далеч и тя не можа да види главата на шофьора. Зачака. Портиерът излезе от болницата, застана на стъпалата и се заоглежда. Глиганската му глава се виждаше ясно. Той обаче не влизаше в сметката — можеше да е участник в заговора. Зададе се някакъв камион, но шофьорът не се виждаше… да, ето го; когато минаваше покрай болницата, той намали скоростта и, подаде главата си навън — това бе глава на тумбеста жаба с изпъкнали очи.

Съвсем обезсърчена, Марда се отдръпна от прозореца и си легна. Вече нямаше апетит и бутна настрани чинията с недояденото пиле. Не позвъни, но след малко вратата се отвори. Не беше котенцето, а дребничката санитарка с глава на невестулка.

— Какво желаете, госпожо? Сладкиш със сливи или сладолед? — попита тя.

Марда Уест поклати глава, като продължаваше да лежи с полузатворени очи. Невестулката пристъпи срамежливо напред, за да прибере таблата.

— Да ви донеса тогава сирене и след това кафе?

Главата се свързваше с врата съвсем естествено.

Не можеше да е маска, освен, ако някакъв конструктор, гений някакъв, не бе измислил маски, които се сливат с тялото — сякаш материалът, от който бяха направени, срастваше с кожата.

— Само кафе — отговори Марда Уест.

Невестулката изчезна. Отново някой почука и на вратата се появи котенцето, цялото настръхнало, наежено. Остави демонстративно кафето и без да каже дума, тръгна да излиза, а Марда Уест, този път наистина ядосана, защото, ако някой имаше право да се дразни, то това естествено беше тя, и каза троснато:

— Да ви налея ли малко млечице в чинийката?

Котенцето се обърна:

— Шегата си е шега, мисис Уест, и аз нямам нищо против да се посмея с този или онзи, но грубости не търпя.

— Мияуу — отвърна Марда Уест.

Котенцето излезе от стаята. Никой, дори и невестулката, не дойде да прибере кафето. Пациентката явно бе изпаднала в немилост. Какво от това? Персоналът на болницата грешеше, ако смяташе, че може да спечели битката. Тя отново отиде до прозореца. Портиерът с глиганската глава помагаше на някаква възрастна риба треска, която се подпираше на две патерици, да се качи в една кола. Не можеше да бъде заговор. Те нямаше как да знаят, че ги наблюдава. Марда вдигна телефона и помоли в централата да я свържат с кантората на съпруга и. Миг по-късно си спомни, че Джим вероятно е все още на обяд. Въпреки това изчака да я свържат и за щастие той се оказа там:

— Джим… Джим, скъпи?

— Да?

Какво облекчение бе да чуе милия познат глас. Тя се отпусна в леглото, долепила слушалката до ухото си.