Читать «Сега не гледай» онлайн - страница 34

Беше стигнал до края на алеята и пред него вече се очертаваше мостът, когато отново видя детето. Същото малко момиченце с шапчицата, което предната вечер скачаше по завързаните лодки и после изчезна в приземието на една от къщите. Този път то тичаше откъм другата страна на църквата по посока на моста. Тичаше така, сякаш от това зависеше животът му, и след миг Джон разбра защо. Преследваше го някакъв мъж и когато момиченцето, без да престава, да тича, хвърли поглед назад, мъжът се прилепи до стената, смятайки, че е останал незабелязан. Детето търчеше към Джон по моста и за да не го изплаши още повече, той отстъпи и се шмугна в един вход, който водеше към малко дворче.

Спомни си пиянския вик от предната нощ, дошъл от една от къщите, близо до които сега мъжът се криеше. „Така значи — помисли си той, — този пак гони детето“, и светкавично направи връзката, — ужасът на момиченцето тогава и сега имаше нещо общо със съобщенията за убийствата във вестниците, които по всяка вероятност бяха дело на някой луд. Можеше н да е съвпадение — дете, подплашено от пиян роднина… И все пак, и все пак?… Сърцето му затуптя с все сила, инстинктът му го тласкаше да избяга, да хукне веднага обратно по алеята, от която беше дошъл, но какво щеше да стане с детето? Какво щеше да се случи с това дете?

Тогава чу стъпките. Момиченцето профуча през дворчето, където стоеше той и без да го види, се стрелна към задната част на къщата, в отсрещния край. Там, изглежда, имаше стъпала, които водеха към черен вход. Тя тичаше и хълцаше, но това не бе обикновеният плач на изплашено дете, а примесено със стон задъхано дишане на безпомощно същество, изпаднало в отчаяние. Дали имаше родители в къщата, който да я защитят, които той би могъл да предупреди? Поколеба се за миг, сетне я последва надолу по стъпалата и нахълта след нея през вратата в дъното, която миг преди това широко се бе отворила в резултат на удара от летящото напред детско тяло.

— Спокойно! Няма да му позволя да те докосне, спокойно — извика Джон, проклинайки неспособността си да говори на италиански. Но може би няколко английски думи щяха да я поуспокоят.

Никакъв ефект; Без да спира да хлипа, тя се затича по витата стълба, която водеше на горния етаж. Джон чу стъпките на преследвача в дворчето отзад, но вече бе късно да бяга. Някой викаше на италиански, залая куче. „Ето — помисли си, — сега и двамата сме в опасност, не само детето, а и аз. Ако не успеем да залостим някоя врата горе, той ще ни пипне.“

Изтича нагоре по стълбата. Детето се бе стрелнало в една стая отстрани на малката площадка, Джон го последва и затръшна вратата. Сякаш бог най-сетне се бе смилил… Вратата имаше резе и той го щракна. Момиченцето се беше свило долу до отворения прозорец. Ако извикаше за помощ, някой сигурно щеше да чуе, някой сигурно щеше да дойде, преди преследвачът да напъне вратата и да успее да я разбие. В стаята нямаше никой друг освен тях, никакви родители — бе съвсем празна, с изключение на дюшека, сложен върху едно старо легло, и купчинката дрипи в ъгъла.