Читать «Сега не гледай» онлайн - страница 33

Невиждащите очи отново го смутиха. Тя стисна здраво ръката му и я задържа в своята.

— Детето — рече сляпата. Гласът й звучеше особено, някак насечено. — Детето… виждам детето. — И тогава за негов ужас в ъгъла на устата й се появи пяна, главата й се дръпна рязко назад и тя се отпусна почти в несвяст в ръцете на сестра си.

— Трябва да я вкараме вътре — каза сестрата припряно. — Не е страшно, тя не е болна, това е началото на транс.

Заедно й помогнаха да влезе в къщата — тя просто се бе вдървила, и я сложиха да седне на най-близкия стол, като сестра й продължаваше да я крепи. Дотича някаква жена. От задната част на къщата се носеше силна миризма на спагети.

— Не се безпокойте — рече сестрата, — ние ще се оправим сами. Мисля, че е по-добре да си вървите. Понякога след такова състояние тя повръща.

— Ужасно съжалявам — започна Джон, но сестрата вече му бе обърнала гръб и заедно с другата жена се суетеше, наведена над близначката си, която издаваше странни задавени звуци. Той очевидно пречеше. Реши за последен път да прояви учтивост и като не получи отговор на „Мога ли да помогна с нещо?“, се завъртя, излезе навън и тръгна през площада. След няколко крачки се обърна и видя, че вече са затворили вратата.

Какъв завършек на вечерта! И всичко по негова вина. Горките старици, най-напред ги замъкват в полицейското управление, подлагат ги на разпити, накрая пък този припадък. Вероятно епилепсия. Не беше лек животът на здравата сестра, но тя, изглежда, се справяше. Ами ако това се случеше в някой ресторант или на улицата? А как ли биха се почувствували те с Лора, ако в такъв момент сестрите се окажат в дома им, приютени под техния покрив — това последното той се молеше никога да не се случи.

Огледа се. Къде, по дяволите, се намираше? Площадът, един от многото площади, с неизбежна църква в единия край, бе съвсем пуст. Не можеше да си спомни по кой път бяха дошли от полицейското управление. В паметта му изплуваха безброй пресечки и завои.

Момент, църквата му изглеждаше позната. Джон се приближи, като търсеше името, което понякога бе изписано на табелата пред входа. „Сан Джовани в Брагора“ — това му говореше нещо. Бяха влезли тук една сутрин с Лора да видят стенописа на Чима да Конелиано. Разбира се, това беше на една крачка от Рива дели Скиавони, а оттатък би трябвало да се откриват водите на лагуната Сан Марко с ярко блесналите светлини на цивилизацията и разхождащите се туристи. Спомни си, че бяха тръгнали по една къса уличка откъм Скиавони и се озоваха край църквата. Не бе ли именно тази уличка пред него? Тръгна по нея, но по средата на пътя се разколеба. Изглежда, не беше това, макар че, необяснимо защо, мястото му изглеждаше познато.

После осъзна, че не бе уличката, по която бяха вървели онази сутрин, когато ходиха в църквата, а онази, по която минаха предната вечер, само че той идваше от другата й страна. Да, тя беше. В такъв случай щеше да стигне по-бързо, ако продължи и мине по малкия мост над тесния канал и тогава отляво щеше да е Арсеналът, а отдясно улицата, водеща към Рива дели Скиавони. Това бе по-лесно, отколкото да се върне обратно и да се изгуби отново в лабиринта от задни улички.