Читать «Птиците» онлайн - страница 23

„Вече нямат нужда от помощ — помисли си Нат, — безполезно е. Остават ми само пет часа, дори по-малко. Те не биха се сърдили. Трябва да взема оттук, каквото мога.“ Върна се при жена си и децата.

— Ще използвам колата — каза и. — Ще я натоваря с въглища и газ за примуса. Ще ги закараме вкъщи и ще се върнем пак за другите неща.

— Ами семейство Триг? — попита жена му.

— Сигурно са отишли при някои приятели.

— В такъв случай да дойда ли да ти помогна?

— Не. Там е голяма бъркотия. Кравите и овцете са се пръснали навсякъде. Чакай тук, ще докарам колата. Можете да седнете в нея.

Несръчно изкара колата от двора и все на заден ход продължи надолу и спря на пътя. Оттук жена му и децата не можеха да видят тялото на Джим.

— Елате — нареди им Нат, — оставете количката, тя не ни трябва. По-късно ще я приберем. Сега ще натоваря колата.

Жена му го гледаше непрекъснато в очите. Сигурно бе разбрала всичко, иначе би поискала да му помогне да намерят хляба и продуктите.

Три пъти ходиха до фермата и се връщаха обратно вкъщи и чак тогава той реши, че имат всичко, от което се нуждаят. Изненада се, когато се замисли колко много неща им бяха необходими. Като че най-важни бяха дъските за прозорците. Наложи се да се разтърси из фермата за дървен материал. Искаше да поднови дъските на всички прозорци в къщата. Свещи, газ, гвоздеи, консерви — списъкът се оказа безкраен. Освен това издои три крави. А другите, горките, щяха да продължат да мучат.

Когато последния път се връщаше към къщи, спря колата при автобусната спирка и влезе в телефонната кабина. Постоя няколко минути; заудря по вилната. Напразно. Линията беше прекъсната. Изкачи се по един насип и се огледа наоколо, но нямаше никакъв признак за живот — навред из полето бяха птиците, които чакаха и наблюдаваха.

„Човек би помислил, че поне ще искат да се нахранят — рече си той, — а няма просто да стоят така.“ После се сети. Птиците бяха преситени. Взели си бяха своето през нощта. Затова не се помръдваха тази сутрин…

Комините на общинските къщи не пушеха. Нат се замисли за децата, които побягнаха през полето предната вечер.

„Трябваше да се досетя — укори се той, — трябваше да ги заведа у нас.“ Вдигна лице към небето. Беше безцветно и мрачно. Оголените дървета наоколо изглеждаха почернели н превити от напора на източния вятър. Студът май не пречеше само на птиците, накацали в очакване наоколо.

„Ето това е моментът да се справят с тях — каза си Нат, — сега са като неподвижна мишена. Така е сигурно из цялата страна. Защо не пратят самолетите да ги напръскат с империт? Какво мислят още там по върховете? Не виждат ли, не им ли идва наум?“ Върна се в колата и седна зад волана.

— Карай по-бързо — прошепна жена му. — До онази врата там лежи пощальонът. Не искам Джил да го види.

Нат натисна газта. Малката кола заподскача и запърпори по пътя. Децата се заливаха от смях.

— Хвър — кац, хвър — кац — развика се Джони. Беше един без петнадесет, когато се прибраха у дома си. Оставаше им още един час.