Читать «Птиците» онлайн - страница 24

— По-добре е да не готвиш — отбеляза Нат. — Стопли някаква супа за теб и за децата. Аз нямам време да ям сега. Трябва да разтоваря целия багаж.

Вкара всичко вътре. Можеше да го подреди по-късно. Така щяха да имат какво да правят през дългите часове, които им предстояха. Първо трябваше да се погрижи за прозорците и за вратите.

Обиколи цялата къща, огледа внимателно всеки прозорец, всяка врата. Качи се също на покрива и затвори с греди всички комини освен кухненския. Студът бе толкова силен, че едва издържаше, но работата трябваше да се свърши. От време на време вдигаше очи към небето да види дали няма самолети. Не се появи нито един. Работеше и проклинаше некомпетентността на властите.

— Винаги е така — мърмореше си той, — никога не можем да разчитаме на тях. Бъркотия, бъркотия от самото начало. Никакъв план, никаква организация. Ние тука нямаме никакво значение за тях. Хората от централните райони са винаги с предимство. Така си е то. Там сигурно използуват отровни газове, пратили са им и всички самолети. А ние сме оставени на произвола на съдбата.

Когато привърши с комина на спалнята, спря и погледна към морето. Нещо се движеше там. Нещо сивкаво бяло сред огромните вълни.

„Славната флота — каза си Нат, — не ни изоставя. Ето ги корабите, идват към пролива и сега ще влязат в залива.“ Зачака. От вятъра очите му, вторачени в морето, се насълзиха. Ала грешеше, това не бяха кораби. Не беше флотата, а чайките, които се надигаха с вълните. С проскубани пера, струпаните из полето птици политваха на големи ята и прилепени крило до крило, се извисяваха в небето.

Настъпил бе отново часът на прилива.

Нат се върна долу в кухнята. Жена му и децата обядваха. Минаваше два часът. Той залости вратата, барикадира я и запали лампата.

— Стъмни се — обади се малкият Джони.

Жена му отново бе пуснала радиото, но то не издаваше никакъв звук.

— Въртях по цялата скала — заяви тя, — търсих и по чуждите станции. Нищо.

— Може и те да са изпаднали в същото положение — рече Нат, — може из цяла Европа да е така.

Тя му сипа една чиния от супата на семейство Триг, отряза голяма филия от хляба им и я намаза с маслото, което също бяха взели от тях.

Започнаха мълчаливо да се хранят. По брадичката на Джони се стече мазнина и капна на масата.

— Храни се по-прилично, Джони — обади се Джил, — трябва да се научиш да си бършеш устата.

Чукането започна — по прозорците, по вратата. Шумоленето, блъскането, бутането за място на первазите. Чуха се и първите глухи удари на птиците-самоубийци по стъпалата отвън.

— Щатите няма ли да ни помогнат? — запита жена му. — Нали са ни съюзници? Сигурно ще направят нещо.

Нат не отговори. — Прозорците бяха заковани здраво с дъски, комините също. Имаха достатъчно запаси, въглища и всичко, което можеше да им потрябва през следващите няколко дни. Щом се нахранят, той ще прибере нещата, ще ги подреди както трябва, да са им подръка. Жена му ще помогне, децата също. По този начин ще се изморят и после в девет отново ще дойде приливът. Тогава ще ги сложи да легнат на дюшеците и ще се погрижи да се наспят добре до три през нощта.