Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 31

— Мъжът, който обслужваше лодката вчера, успя да хвърли котва доста по-близо до брега — съобщих аз.

Моят кормчия спря да надува лодката.

— Ако иска да чупи лодка на мой брат, негова работа — отсече той. — Днеска аз отговаря за нея. Онзи не дошъл на работа тази сутрин и загубил работата. Аз не иска да загуби моята.

Не отговорих. Ако другият бе рискувал работата си, вероятно срещу това беше прибрал доста бакшиши от Стол.

Щом наду лодката и я пусна във водата, аз скочих пъргаво в нея и загребах към брега. За щастие по пътя не срещнах никакво препятствие и успях без произшествия да се добера до пясъчната ивица, след което изтеглих лодката на брега. Забелязах как моят кормчия, вече успокоен, че е пуснал котва на безопасно място, ме наблюдава с интерес. Сетне, като се увери, че няма да повредя надуваемата лодка, ми обърна гръб, клекна на носа и в знак на протест сви рамене. Вероятно се отдаде на размишления относно налудничавостта на английските туристи.

Държах да сляза на брега, защото исках да преценя оттам точно къде бе хвърлила котва лодката предния ден. Както предполагах — това беше на няколко метра от мястото, където ние хвърлихме котва, още по-близо до брега. Морето бе съвсем спокойно и аз щях лесно да се придвижа дотам с гумената лодка. Погледнах към заслона и видях, че още личат стъпките ми от предния ден. Ала имаше и други стъпки. Съвсем скорошни. По пясъка пред заслона имаше дълга следа. Сякаш някой бе лежал там, а сетне го бяха влачили до самия бряг, където стоях. Реших, че козарят е идвал със стадото си рано сутринта.

Отидох до колибата и погледнах вътре. Интересно… Купчинката от изпочупени глинени съдове бе изчезнала. Празните бутилки все още стояха в ъгъла и личеше, че три от тях са сложени там съвсем скоро, едната не бе дори доизпита. Вътре беше задушно и от мен течеше пот. Бях пътувал близо час, гологлав, изложен на безмилостните слънчеви лъчи — като глупак бях оставил шапката си във вилата, защото не предполагах, че ще тръгна с лодката, — и сега ме измъчваше нетърпима жажда. Падаше ми се — човек винаги си плаща за необмислените постъпки. Та аз тогава можех и да се спомина, организмът ми можеше да се обезводни напълно, че и слънчев удар можех да получа. Сега, като се връщам назад, съм съвсем наясно, че това е било пълна идиотщина. Погледнах недопитата бутилка бира — все пак беше нещо.

Не ми се щеше да допра устни до гърлото, като си представих, че преди мен може би е пил козарят, ако наистина бирата беше негова. Тези хора не ми изглеждаха особено чистоплътни. После си спомних за подаръка на Стол, който носех в джоба си. Ето, рекох си, най-сетне ще ми влезе в работа. Разопаковах съда и си налях бира в него. Едва след като глътнах известно количество, разбрах, че това съвсем не е бира. Беше ечемична вода. Онова питие, което Стол бе. оставил за мене в бара; Нима и местните хора, пиеха от него?

Знаех, че е съвсем безвредно. Бях се убедил в това. Нали и барманът го бе опитал, жена му също.

След като изпих течността, отново разгледах съда. Не знам защо, но ухиленото лице вече не ми изглеждаше похотливо. То дори излъчваше някакво достойнство, което преди сякаш ми бе убягнало. Брадата например. Съвършена брада, отдолу заоблена, тъй че да оформи основата на съда; майсторът, който я бе правил, явно е владеел занаята. Помислих си, че може би Сократ е изглеждал точно тъй, когато се е разхождал с учениците си из атинската агора и е излагал философските си мисли за живота. Напълно възможно. Пък и учениците му може да не са били непременно млади мъже, както твърди Платон, а в по-крехка възраст — юноши например като моите момчета в училище, като онези дванадесет-тринадесетгодишни малчугани, които ми се усмихваха в сънищата от предната нощ.