Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 33

Погледнах към височината зад отдалечаващата се пясъчна ивица. Нещо проблесна — слънчев лъч, отразен от стъкло. Лъчът потрепваше и се местеше. Някой ме наблюдаваше с бинокъл. Подпрях се на греблата и се взрях. Видях две фигури, които бързо се скриха зад склона, но аз веднага ги познах. Това бяха мисис Стол и онзи грък, когото бяха наели за лодкар. Хвърлих поглед през рамо към закотвената лодка. Моят кормчия все още съзерцаваше хоризонта. Значи не бе видял нищо.

Сега ми бе ясно чии са стъпките пред заслона. Повела след себе си лодкаря, мисис Стол бе дошла за последен път в колибата, за да поразчисти боклука. Вече бяха изпълнили задачата си и щяха да продължат с колата, за да вземат следобедния самолет за Атина — отклонението покрай брега ги бе забавило, тъй като бе удължило пътя им с няколко километра. А къде беше Стол? Реших, че докато ги е чакал, е заспал на задната седалка на колата, която най-вероятно са паркирали при солниците.

Щом видях мисис Стол, отново изпитах дълбока неприязън към себе си, задето предприех това пътешествие. За какъв дявол, рекох си, съм се довлякъл дотук? А и опасенията на кормчията ми се оказаха верни — гумената лодка, плаваше над една скала. Изглежда, това бе някакъв подводен риф, който започваше от брега. Тук пясъкът бе по-тъмен, доста различен, сив. Наведох се, заслоних с ръце очите си и се вгледах, във водата. Изведнъж видях огромната ръждясала котва, цялата покрита с миди и раковини, трупали се там от незнайни времена. После, докато гумената, ми лодка продължаваше бавния си ход, се появи и скелетът на потъналия преди столетия кораб — обезобразен, без мачти, с отдавна изпотрошени и унищожени палуби, ако това, което виждах, можеше да се нарече палуби.

Значи Стол е бил прав, от тоя кораб не бе останало нищо — само един гол скелет. Никакви съкровища не можеше да има тук. Никакви ценни предмети, никакви ритони, никакви блестящи монети, В миг се появи ветрец и накъдри водата, а когато тя отново се успокои и стана прозрачна, видях втората котва при носа и едно тяло — ръцете му бяха протегнати, а краката неподвижни, захапани между челюстите на котвата. От движението на водата тялото изглеждаше живо, сякаш все още отчаяно се мъчеше да се освободи, но капанът, в който бе уловено, го държеше тъй здраво, че то никога нямаше да се измъкне. Представих си как ще минат много дни и нощи, месеци, години — плътта бавно ще се разлага и ще остане само голият скелет, забучен на котвата.