Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 32

Опипах ушите, прилични на раковини, месестия нос и големите плътни устни на възпитателя Силен — очите като че ли не бяха тъй оцъклени, а ме гледаха въпросително, умоляващо и дори фигурките на голите кентаври бяха придобили известно изящество. Сега ми се струваше, че не се перчат самонадеяно, а танцуват в захлас, хванати за ръце, безгрижни, отдадени, на веселието, обзети от опияняваща буйна радост. Сигурно уплахата от среднощния натрапник ме бе накарала да възприема съда с такова отвращение.

Прибрах го в джоба си, излязох от заслона и тръгнах по пясъчната ивица към гумената лодка. Защо да не отида при Папитос, рекох си, той има връзки в местния музей, мога да го попитам каква е стойността на този съд. Ами ако се окаже, че струва стотици, хиляди, че той може да го пласира вместо мен или да ме насочи към някой подходящ човек в Лондон? Стол сигурно действуваше по този начин и досега не се бе провалил. Всъщност барманът бе намекнал за това… Качих се в лодката, хванах греблата и докато се отдалечавах от брега, разсъждавах колко голяма е разликата между мен и такъв богаташ като Стол. Гледаш го грубиян, дебелокож, такъв безскрупулен, но затова пък домът му в Щатите сигурно е натъпкан с плячка. А аз… Даскалче някакво, което се занимава с малчугани срещу мизерна заплата. И каква е ползата от това? Помислих си колко грешат моралистите с техните проповеди, че парите не носели щастие. Че аз, ако имах само четвърт от парите на Стол, можех да напусна работа, да живея в чужбина, например на някой гръцки остров, а през зимата да наемам ателие в Атина или в Рим. Можех да започна съвсем нов живот, да не говорим, че в моя случай — тъкмо преди да съм навлязъл в средна възраст — такава промяна щеше да бъде много подходяща.

Отдалечих се от брега и се насочих към мястото, където по моя преценка лодката бе хвърлила котва предния ден. Спрях да греба, прибрах веслата и се взрях във водата. Беше бледо зеленикава, прозрачна, ала морето тук несъмнено бе дълбоко, защото когато се загледах в златистия пясък отдолу, морското дъно излъчваше спокойствието на един свят, твърде далечен от този, в който се намирах. Под водата проблеснаха риби, целите сребристи, и се стрелнаха към пищна грива от коралово червени коси, които биха могли да красят главата на Афродита — всъщност просто водорасли, поклащащи се леко в ритъма на отдъхващите тук на завет вълни. Камъчетата, на които никой не би обърнал внимание на сушата, сега придобиваха скъпоценен блясък. Бризът, който разпенваше зайчетата в залива отвъд закотвената лодка, на това място само къдреше повърхността на водата — той никога нямаше да може да докосне тези дълбини. Моята гумена лодчица се поклащаше и макар че тук почти нямаше вятър, нито пък морски течения, тя продължаваше бавно, от само себе си да завива и да се отдалечава от брега. Чудех се дали глухата мисис Стол не се бе пристрастила към подводното плуване, увлечена именно от това непрестанно движение. Може би, казах си, тя тръгва уж на лов за съкровища само да задоволи алчността на съпруга си, а там долу, в подводния свят, намира убежище от един живот, който сигурно е непоносим за нея.