Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 29

— Аа, не знаех.

— Е, да не ви занимавам… Вие не сте колекционер, сър, и не се интересувате от старинни предмети.

— Не, не съм колекционер.

Станах и му казах довиждане. Чудех се дали малкото пакетче не издува джоба ми.

Излязох от бара на терасата. Любопитството ме глождеше и затова тръгнах към кея под вилата на семейство Стол. Тя очевидно бе почистена и подредена, на балкона нямаше нищо, капаците бяха затворени. От последните обитатели не бе останала и следа. Представих си как още същия ден тук ще се настани някое английско семейство и навсякъде ще нахвърлят бански костюми.

Лодката стоеше закотвена и гъркът я чистеше. Погледнах към моята вила, която беше на отсрещната страна на залива, и за първи път видях нещата през погледа на Стол. Представих си как е стоял и ме е наблюдавал с бинокъла и ми стана съвсем ясно, че в неговите очи наистина съм бил натрапник, шпионин — може би дори човек, специално изпратен от Англия, за да разследва обстоятелствата около смъртта на Чарлс Гордън. Дали с ритона, който ми бе подарил в нощта преди да замине, не се подиграваше с мен? А може би искаше да ме подкупи? Или да ми даде знак, че ще ме преследва някакво проклятие?

Гъркът в лодката се изправи и обърна лице към мен. Не беше познатият лодкар, а друг. Не бях разбрал това, докато той стоеше гърбом. Онзи, който придружаваше семейство Стол, беше млад и чернокос, а този мъж бе по-възрастен. Спомних си как барманът ми каза, че лодката е собственост на братовчед му Папитос, който държи кафенето до Бездънния вир.

— Извинете — провикнах се аз, — вие ли сте собственикът на лодката?

Мъжът се прехвърли на кея и се изправи. пред мен.

— Николай Папитос ми е брат — отвърна той. — Искате да се разходи в залив? Навътре много има риба. Море спокойно.

— Не искам да ловя риба, но бих се поразходил около час. Колко ще ми струва?

Мъжът ми каза някаква сума в драхми, пресметнах бързо и установих, че таксата е под две лири на час, което значеше, че за да заобиколя носа и да стигна до пясъчната ивица на провлака Спиналонга, трябваше да платя два пъти повече. Извадих портфейла си, за да видя дали имам достатъчно пари, или ще ми се наложи да се върна на рецепцията да осребря един чек.

— Вие на хотел — изпревари ме той, очевидно разбрал какво ме тревожи. — Цената може включва в сметка.

Това сложи край на всякакви колебания. По дяволите, стига икономии, рекох си. До този момент допълнителните ми разноски бяха скромни.

— Чудесно — казах аз. — Наемам лодката за два-три часа.

Моторът запърпори. Чувствах се много особено при мисълта, че сега и аз също като семейство Стол прекосявам залива — правя това, което те бяха правили толкова много пъти. Зад мен оставаше редицата от вили, отдясно бе пристанището, а отпред синята морска шир. Не бях наясно защо предприемам тази разходка. Просто по необясними причини нещо ме теглеше към заливчето, край което лодката бе пуснала котва предния ден. „Останките от оня потънал кораб са разчистени още преди векове…“ Това бяха думите на Стол. Дали пък не ме бе излъгал, защото точно там е съсредоточил диренията си? Представих си как всеки ден жена му се е гмуркала и е измъквала разни съкровища от морското дъно, за да ги напъха в алчните му ръце. Заобиколихме носа и излязохме в открития залив. Естествено бризът се усили, надигна се вълна — носът цепеше през пенестите зайчета и лодката взе силно да се люлее.