Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 23

Смрачаваше се и сянката на дървото действуваше още по-потискащо в настъпващата нощ. Зимата щеше да дойде скоро, а заедно с нея късите, сиви дни.

Той никога не бе обичал есента. Навремето, когато ходеше всеки ден на работа в Лондон, това означаваше пътуване с ранния влак в щипещия студ на утринта. Да не говорим, че чиновниците запалваха лампите още преди три часа следобед и много често пъплеха мъгли, потискащи и сиви. И пак изнурителното пътуване с влака — този път към дома. Седеше редом с такива като него, мъже, които всекидневно си изкарваха прехраната, наредени един до друг по петима на всяка седалка, някои от тях с натежали от простуда глави. После идеше дългата вечер, Мидж седеше срещу него пред камината, а той слушаше или се преструваше, че слуша как е протекъл денят и, с какви неприятности е трябвало да се справи.

Ако не бе изнесла на плещите си поредното домакинско бедствие, тя подхващаше разговор за някое текущо събитие и то неизбежно добиваше твърде мрачни краски. „Виждам, че цените на пътните билети пак се увеличават, ще се отрази и на картата ти“ или: „Тази история в Южна Африка, не ми харесва, не е на добро, щом и отделят толкова време в новините“, или пък: „В инфекциозното отделение има три нови случая на полиомиелит. Загубена работа е тая медицина, не ги знам какво мислят да правят…“

Сега поне ролята на слушател му бе спестена, но споменът за онези дълги вечери все още не го напускаше и когато лампите бяха запалени и завесите спуснати, той сякаш чуваше тракането, на иглите за плетене, безцелните приказки и неизбежните ахкания и охкания, които придружаваха прозевките. Започна да се отбива в „Грийн Мен“ — старата кръчма, която се намираше на около половин километър от главното шосе. Понякога отиваше преди вечеря, друг път след това. Там никой не го притесняваше. Поздравяваше с „добър вечер“ дружелюбната мисис Хил, съдържателката, и сядаше в някой ъгъл. Поръчваше си уиски със сода, запалваше цигара и наблюдаваше местните хора, които влизаха да изпият халба бира, да поиграят на стрелички или да поклюкарствуват.

В известен смисъл това бе продължение на лятната му почивка. Напомняше му някак си за безгрижната атмосфера на кафенетата и ресторантите; имаше нещо уютно в ярко осветения, задимен бар, претъпкан с работници, които не се интересуваха от него, и всичко това му действуваше приятно и успокояващо. Тези посещения разнообразяваха малко дългите мрачна зимни вечери и ги правеха по-поносими.

Една настинка в средата на декември прекрати излизанията му за повече от седмица. Принуден беше да си стои вкъщи. Учуди се колко много му липсва кръчмата и как го отегчават часовете, прекарани з дневната или в кабинета, където нямаше какво друго да прави, освен да чете и да слуша радио. От простудата и скуката стана мрачен и раздразнителен, а и принудителното заседяване, изглежда, се отразяваше зле на черния му дроб. Имаше нужда от движение. В края на един от поредните студени и неприветливи дни реши, че независимо от времето на другата сутрин ще излезе. Небето бе навъсено още от следобеда и по всичко личеше, че ще вали сняг. Въпреки това той не можеше да си представи как ще остане затворен вкъщи още цели двадесет и четири часа.